ЩАСТИЕТО

           

           Срещаме се,  разделяме се, обичаме се,  мразим се,  отношенията ни са една огромна мистерия.Към какво се стремим? Какво искаме? 

В този свят, в който всеки се опитва да намери някакво спокойствие, някаква любов, щастие и убежище, безспорно важно е какво търси всеки от нас, какво се опитва да открие.

Може би всеки се стреми към някакво щастие, някакъв покой в един бурен свят на войни, борби, конкуренция, всеки иска да намери убежище, в което да има спокойствие.

Щастието е участта, която се пада на човек или по природа, или като късмет- щастлива случайност. Свързано е най- главно с душевния мир.

Свои обособени и различни една от друга теории за щастието имат още трите основни философски школи на гръцката античност: стоицизмът, скептицизмът и епикурейството.

През античността се формира схващането за висшето благо. В древна Гърция има богиня на щастливия случай Тюхе /Фортуна/, наречена още богиня на съдбата, щастието и благоденствието, богиня на днешния ден. Мисля, че най- важното е човек да познава и следва природата си, без да я насилва. Точно в състояние на физическо и духовно равновесие човек изпитва щастие, удоволствие- хедоне /hedone/.

Основател на школата на хедонизма е Аристип, един от учениците на Сократ. Понеже Аристип произхождал от град Кирена, неговите последователи носели името „киренайци". Аристип смятал, че има само две състояния на душата - болка и удоволствие. Щастието е сума от всички удоволствия в нашия живот. Наслаждението е благо дори тогава, когато е породено от недостойни неща. Който не се стреми към удоволствие, е извратен. Телесното удоволствие стои над душевното удоволствие. Мъдреците умеят повече от невежите да си доставят удоволствие. Аристип умеел да се нагажда към всякакви обстоятелства и с успех заживял в двора на един от тогавашните тиранични царе. По тази причина безцеремонният Диоген от Синопа го нарекъл „царско куче".

В Античността Епикур разработва идеята на хедонизма- търсенето на щастието, освобождаването. Отхвърлял е всичко, което може да смути спокойствието. За него щастието е равнозначно на удоволствие- избягване на страданията.Удоволствието, обаче, не е само физическо. Привърженици на удоволствието са и киренайците, пътуващи философи. Епикур /341-270г.пр.н.е./ счита, че най- важното е физическото удоволствие. Той отхвърля всичко, което може да смути спокойствието- грижите, тревогите, опасностите, боричкането в обществения живот. Затова щастието /удоволствието/ според него се състояло най- вече в избягването на страданията. В този смисъл неговият хедонизъм- естетическа позиция, издигаща над всичко удоволствието, се различава от хедонизма на киренайците, които като своя учител Аристип ценели предимно чувствените удоволствия, физическите радости. Според него всяко удоволствие е благо, но не трябва да се стремим към всяко. Удоволствие, след което идва болка, само по себе си е благо, но трябва да го избягваме. Истинското удоволствие се състои в избягването на страдания. В съгласие със своите възгледи Епикур живеел естествено и непретенциозно в своята школа, намираща се в една градина („градината на Епикур").

Римският философ Луций Аней Сенека и император Марк Аврелий изповядват римския стоицизъм, който отишъл още по- далеч от епикуреизма с теорията, че за да се чувства човек щастлив, не е необходимо да избягва страданията- просто трябва да ги понася, без да се чувства нещастен, задето нещо го е сполетяло /да бъде като “неподвижна скала, в която непрестанно се разбиват вълните”/. Затова и до днес строгото поведение на някой, който “устоява”, който се е освободил от субективните представи за щастие и нещастие, от трескавото търсене на наследите, се нарича стоическо или аскетическо. Аскетизмът в този смисъл означава практикуване на добродетелен начин на живот, чиято награда е самата добродетел, а не удоволствието, което тя носи. Единствено “следването на здравия разум” и приемането на нещата такива, каквито са, гарантирало постоянството в щастието.

Ренесансът не се вълнува особено от средновековния идеал за непостижимото на земята щастие, обещавано след смъртта в райското блаженство. През ХV век защитникът на хедонизма Лоренцо Вала съжалява, че има само пет, а не петстотин сетива, за да се увеличи стократно усещаното удоволствие. Доводът на ренесансовия хедонизъм е прост: Щом Бог е създал красота, то е, за да й се наслаждаваме, иначе е щял да ни лиши от сетива- зрение, слух, обоняние, допир, вкус.  

 Обратен е доводът на средновековният аскетизъм и ригоризъм- позицията, която изцяло отхвърля сетивните удоволствия като принадлежащи на света на злото и препятстващи пътя към истинското щастие. Истинското щастие, означавано с понятието блаженство, е в съзерцанието на отвъднебесната красота, която се постига, като се отхвърли земната красота, в чистото съзерцание и чрез страданието. Тялото е низвергнато- то е било символ на греха. Имало е много манастири по тези причини. Тук има манипулации- абсолютизира се духа за сметка на тялото.

През ХVІІІ век свободомислието развива идеи, до голяма степен противопоставящи се на християнската етика. “Щастието е една нова идея на Запад”, пише Сент- Жюст. Със своя практичен дух развиващият се капитализъм предлага една своеобразна “аритметика на удоволствията”, основана на утилитарния морал, който отрича ползата от щастието в задоволяването на човешките интереси. Най- голямото щастие, както определя Джереми Бентам  в съчинението си “Деонтология, или наука за морала”, е щастието за най- голям брой хора, а критерият на морала е “достигането на ползата, изгодата, удоволствието, доброто и щастието”.                Меркантилността за времето си е била прогресивен морал- ползата, интересите. Тогава буржоазията изхожда от това, да се даде благо на повече хора. Бентам казва “почтеният човек знае да пресмята интересите си и преди да действа, разсъждава”. Щастието според него е това, което е добро за най- голям брой хора, ако може всички.

 През ХІХ и особено през ХХ век започват страхотни класови борби, войни, въстания, преразпределение на света. Хората са стресирани, депресирани. Тогава се разработва екзистенциализма- темата за страданието на човека. Щастието като че ли постепенно отпада като централна тема на философските разсъждения, разтваряйки се в различни морални позиции или в частните наблюдения на науките за човека и обществото, които са се отделили от философията /антропология, психология, психоанализа, социология, политическа теория и др./ За това могат да се посочат няколко причини. Една от тях е философията на Имануел Кант, който продължава да отделя много внимание на щастието, но ясно разграничава областта на морала и щастието, които са “два елемента на висшето благо от различен род и следователно трябва да бъдат разграничени”. Моралът и щастието обаче са необходимо свързани, защото моралният закон има естествени предпоставки: природата на човека го кара да се стреми към щастие.

 На изминалия век екзистенциализмът чрез своя голям представител Жан- Пол Сартр завеща следната мисъл:Човекът е единна природа и може би е “осъден” да бъде щастлив, както е “осъден да бъде свободен”. Човекът не може да не бъде свободен, въпреки обречеността на житейските стремежи.

 Съвременният “евдемонизъм” /eudemonia/ разкрива някои различия. Той е основан на морала, доброто, за разлика от хедонизма, който достига до аморализъм. Те обаче имат връзка помежду си. Съществуват 2 форми на евдемонизъм:

-на скептиците и стоиците- те са привърженици на телесните удоволствия и свързват щастието преди всичко с физическата наслада. Този стремеж заробва човека, който е подчинен на телесните удоволствия.                               Според стоиците желанията и разума са две различни неща. 

Според скептиците и стоиците щастието е в “обезстрастяването” /апатията/, в “усмиряването” и стихването на желанията, защото желанията и разумът съставят два отделни свята в човека, които имат собствени закони и противоположна морална стойност, различна връзка с удоволствието.

-на платониците- търсят и добрите страсти. Когато човекът е движен от чувствата, разумът е обезкървен, сух, тъжен. Следователно разумът осигурява щастието, но подтикнат от добрите чувства. Разумът сам определя сферата на свободата, която го прави щастлив, защото никой не е щастлив, ако е зависим от друго.

 По този начин разбира щастието в свободата големият холандски философ Барух Спиноза, който има особено влияние върху съвременните интелектуалистки теории за щастието. С една дума, човек може колкото иска да обича, да желае идеалното и толкова по- добре, ако желанието му никога не се насища: така той винаги е теглен напред и нагоре, към истински ценното. Доколкото свободата у Спиноза  съвпада с разума, мисленето, човек при тази любов осъществява себе си. Да си щастлив, значи да си осъществил себе си докрай.

 Късметът е нещо различно от щастието. Късметът се получава, а щастието се изстрадва. Щастието е винаги изпълнено, завършено, към него не може да се добави или отнеме нещо. Следва да намерим основанието да сме щастливи, а не да чакаме щастието да ни сполети случайно. Основанието човек да е щастлив е разумът, мисленето. Щастието не е идентично с насладата, то е нещо много по- голямо.

 Привържениците на съвременния непукизъм искат сега, тук и веднага щастието.  А щастието изисква “пътуване”, обхваща минало, настояще и бъдеще. Ако е сега, това означава “след мен и потоп”. Следователно, щастливият сега, в бъдещето няма да е щастлив. Всеизвестна ни е “американската мечта” - всеки е свободен да забогатее, крайната цел обаче е манипулативно зададена- пари, хубава кола, къща с градинка, на вратата стои надпис: “Това ми стига”, “Искам само възможното”. Като реакция на този консумативен морал възниква след 1968г. хипи- движението с девизите “Да бъдем реалисти, да искаме невъзможното!”, “Никога не работете!”, “Мир и любов”. Това движение до голяма степен е вдъхновено от източната философия на бездействието, търсеща- също като стоиците- щастието в спокойствието и душевния мир. Щастието е в свободната творческа дейност на личността, разбирана като творчество в името на прогреса и доброто. Това е най- доброто откритие на евдемонизма.

Идеята за аскетизъм често се подкрепя от хора, според които цивилизацията създава твърде много излишни неща, а тези неща не правят човека по-щастлив. В стремежа си да ги придобие човек пропилява ценно житейско време.

 По тази причина днес хора в богатите страни на Европа и Америка често се обръщат към будизма. Те се стремят да ограничат своите потребности от предмети за сметка на повече свободно време и възможност за вътрешно вглъбяване.
Човек трябва да си отговори на ето такива въпроси:

 1 .Искам нова кола или по-голямо жилище, но времето, което ще отделя, за да спечеля нужните пари, ще трябва да го отнема от времето за разговори с близки и приятели, от времето за почивка, музика, спорт и туризъм. Кое е по-ценно?

 2.  Вместо да ходя на почивка на хижа и къмпинги, искам да си построя вила. Но за тази цел няколко години ще трябва да работя допълнително. Това ще ми попречи да играя редовно футбол и тенис с приятели, да ходя на риба с тях.  Кое да избера?
 „Една от възможните теории за щастието го търси в задоволяване на потребностите на човека като осъществяване на неговите желания и начинания. ……Един има нужда от два лева, а друг - от два милиона. Един има нужда от една стая, друг от един дворец, а понякога и той не му стига, защото му трябват и зимен, и летен. Един има нужда от една риза, а за гардероба на друг малка е и цяла стая. И т.н., и т.н.”

И тъй като всеки човек е уникален, специален, всеки сам трябва да намери отговорите на тези въпроси и да намери своето щастие.  

Жулиета Иванова

Проективните методики в клиничната практика

В клиничната психология се използват две основни групи психодиагностични методи, които притежават различните възможности за обследване.  

Първата група психодиагностични методи, това са ВЪПРОСНИЦИТЕ, които се характеризират с определени предимства и недостатъци. Като предимство може да се изтъкне това, че са  стандартизирани, резултатите са обосновани от надеждни и стабилни оценъчни критерии, процедурата по прилагането им е лесноосъществима и те могат да се изследват както за индивидуални, така и за групови изследвания. Недостатъците на въпросниците- основават се на собствената преценка и самоотчета на изследваното лице, което прави субективни в някаква степен резултатите от теста; това са нормативно ориентирани тестове и резултатът има смисъл, само ако се сравни с резултата на референтната група, като голяма част от психичното съдържание на изследваното лице остава недостъпно за експериментатора. 

При ПРОЕКТИВНИТЕ МЕТОДИ имаме двусмислени или многозначни стимули, в които изследваното лице влага особеностите на своята личност в интерпретирането на двусмислените стимули. То може да отговори както желае, при инструкция, която също може да е относително неопределена. Няма верен или грешен отговор – приема се за отговор абсолютно всичко. Изследваното лице има пълната свобода да реагира и да прави проекция на актуалното си състояние, а неструктурираният и многозначен характер на експерименталния материал позволява заобикалянето на защитните механизми и по-дълбокото проникване в субективния свят на изследвания.

Докато прилагането на тестове и въпросници води до откриването на количествени характеристики на психичната дейност, на базата на които се осъществяват качествени обобщения, при проективните методи се разчита директно на качествените анализи. Тук най- важният проблем се състои в интерпретацията, тъй като липсват единни критерии и оценката на резултатите зависи най-вече от професионалния опит и способностите на самия психолог.

Посоченото по- горе означава, че проективните методи не могат да бъдат стандартизирани напълно и въпреки някои опити (например „Картинно- фрустрационния тест на Розенцвайг”), те си остават интуитивно- хипотетични.

За разлика от въпросниците проективните методи могат да бъдат окачествени като индиректни методи, които не разкриват пряко целта на изследването или параметрите на личността, към които е насочено вниманието на експериментатора.  

В периода между 20-те и 50-те години на ХХ век започва създаване и разработване на проективните методи, настъпва разцвет и утвърждаване на психоаналитичната теория. Това обяснява първоначалното им повлияване от нея. То е причина за некритичното им надценяване до пълното им отричане.

Проективните методи по начина, по който се осъществяват, представляват експозиция (показване) от изследователя на измислени или избрани от действителността, най-различни по-съдържание стимули (рисунки, схеми, картини, петна, цветове и т.н.), но такива, които подбуждат изследвания човек да може да изрази своето лично съждение за тях, зависещо от неговите психически особености. Стимулите, използвани в проективните методи са многозначни по своята същност. По такъв начин стимулът или стимулната ситуация придобива смисъл за изследвания човек не просто и единствено по силата на нейното обективно съдържание, а и във връзка с неговите субективни потребности, интереси, наклонности, влечения и т.н., т.е. вследствие на личностното значение, което придава на ситуацията даденият човек, изхождайки от своите собствени възприятия, емоции и други аспекти на психическата си дейност.

Проективните методи на изследване се основават на добре известния психологически факт, че личността с всички свои характеристики и особености се проектира в своите дела, начин на живот, общуване, реагиране на всичко, което става около нея. При създаването обаче на тези методи се изхожда по-специално от две положения, които характеризират личността:

а) тя се отнася с известни мисли, чувства, желания към другите хора;

б) проектира своите собствени потребности, интереси, желания, стремежи и т.н. върху другите хора и обекти от околната среда.

Съществено значение за разбиране същността на проективните методи, на начините за тяхното използване и, най-вече, за интерпретация (обясняване) от изследователя на резултатите от изследването има изясняването на понятието "проекция" в психологическия смисъл на думата. Иначе думата проекция идва от латински език (projectio) и буквално означава "хвърляне напред". В психологическата терминология понятието "проекция" най-напред се появява в психоаналитичната литература и принадлежи на 3. Фройд. Впоследствие понятието проекция се използва от много други изследователи и в съдържателен аспект претърпява редица изменения. Понастоящем, когато става дума за проекция в психологията, следва да се има предвид, че съществуват, обобщено изразено, четири най-разпространени гледни точки за същността на проекцията и нейните механизми. (Тодорков К., Експериментална психология, Велико Търново, 1993).

Проективните методи, в по-голяма или в по-малка степен (това зависи от начина на използването им и от интерпретацията на данните от тях), предоставят в ръцете на изследователя ценен материал, който може да стане база за определено описание на личността. Но винаги следва да се има предвид, че интерпретацията на данните става на основата на нашето (на изследователя) знание и разбиране за същността на личността.

Част от предубежденията срещу проективните методи възникват поради ограничено и неточно разбиране на съдържанието, влагано в понятието за проекция. Това отрицателно отношение се обуславя и от други обстоятелства. Принципите и техниката им на провеждане се различават съществено от класическия лабораторен експеримент и от психометричните методи и стандартизираните тестове. Класическият експеримент се изгражда върху еднозначността на стимула и възпроизводимостта на резултата при еднакви условия на опита. При проективния опит тъкмо неструктурираният характер на предлагания експериментален материал и неговата многозначност осигуряват аперцептивния характер на отговора, а с това и проникването в субективния свят на изследвания.

Проективните методи са най-разнообразни, но въпреки това могат да се подразделят на няколко основни групи такива. А именно:

1. Рефрактивни – включват изучаване от изследователя на непроизволни изменения или нарушения, които прави изследвания в такива средства за комуникация, като говор, почерк.

2. Конститутивни — при тях се предлага на изследваните хора някакъв материал, който няма определена форма, на който те трябва да предадат определен субективен смисъл;

3. Конструктивни — изисква се от изследваните да създадат и интепретират нещо цяло от дадени оформени детайли;

4. Интепретационни — състоят се в тълкуване на показани по определен начин събития или епизоди, както действителни, така и въображаеми;

5. Катартични — представляват поставяне на задача на изследваните за осъществяване на изобразителна дейност (направата на рисунки, фигури и т.н.);

В клиничната психология при изследване на личността се използват множество различни проективни методи и техни варианти, но най-широко разпространение са получили Метода на Роршах (тест на Роршах); Метода Тематичен аперцептивен тест (ТАТ); Картинков тест на Розенцвайг за фрустрация /Rozenzweig picture-frustration study; Метода на незавършените изречения, при деца- „Нарисувай човек” /”Draw-a-Man Test/

            Първото издание на книгата на Херман Роршах излиза през 1921г., която претърпява 8 издания. За разлика от всички предшестващи го методи, основаващи се на същата техника, експериментът на Роршах надраства рамките на тест за изследване на възприятието и фантазията и се превръща в метод за изследване на характера и личността. За Роршах тълкуването или означаването на петната е възприятен акт. У различните опитни лица той протича различно: 1)като тълкуване, при което се осъзнава непълното съвпадение на възприятния материал с представния образ; 2) като непосредствено възприятие-“познаване” на образа.

Роршаховият експеримент се състои в тълкуване на случайни форми, т.е. на неопределено оформени петна. Пет от таблата са ахроматични- черно- бели, пет са цветни. Изследваното лице има за задача да осмисли предложените му безформени петна. Изследването се провежда в лабораторна обстановка и по възможност при естествена дневна светлина. Много важна част от инструкцията към самия опит е да се каже, че няма верни и неверни отговори. Всеки може да интерпретира таблата така както ги вижда. Протоколирането на изследването се състои в пълното и точното записване на времето на подаване на всяко ново табло. След завършването на опита се провежда допълнителен разпит, с който се уточнява локализацията на петната. Следва кодирането на отговорите, което се извършва въз основа на утвърдена и общоприета от Роршаховата диагностика система от критерии. Тя обхваща 4 главни параметъра на отговора: локализация, детерминанти, съдържание и честота.

Според локализацията или начина на възприемане на петното отговорите биват: цели отговори- основават се на цялото петно; конфабулирани цели отговори- започвайки от един детайл на петното, отговора обхваща накрая цялото петно; детайли-отнася се към отделен детайл на петното; малки детайли – малки по размер и надхвърлящи се в очите малки детайли от петното; много малки и редки детайли; междинни детайли- отговорът се отнася не до петното или част от него, а до междинния бял фон.

От гледна точка на съдържанието отговорите се отнасят към някоя от следните категории: хора, цели човешки фигури, част от човешка фигура, анатомични обекти, сексуални органи или действия, цели или почти цели животни, растения, природа, предмети, вещи и т.н. Интерпретацията на отговорите се основава върху съществуващата система от хипотези за психологичната и клиничната стойност на различните отговори. Тя е заключителната част от опита, при която се правят изводи за структурата на личността на изследвания и за психичното му състояние в момента на изследването. Тълкуването на данните се извършва в контекста на всички анамнестични и клинични данни за изследваното лице. 

От проективните тестове внимание заслужава и тестът на Варшав – състои се от 20 табла, на които има мастилени петна, на които изследваното лице трябва да разпознае изследваните фигури.

Тестовете с рисунки също заемат важно място в работата на психолозите. За диагностиката на развитието в детска възраст се използват скалите на Гудинъф и Копитц. Тези скали са разработени върху рисуването на човешка фигура за оценка на цялото развитие. Целта е да се състави психологическа характеристика, като се рисуват дърво, къща, животно и т.н. Спонтанните детски рисунки съдържат богата информация и са много показателни за развитието на психиката в детството.

Картинковият тест на Розенцвайг за фрустрация е полупроективен инструмент, състоящ се от 24 сходни на комикси рисунки, всяка от които представлява фрустрираща ежедневна ситуации, подходяща за възрастта на респондента и включваща двама души. Лявата фигура е изобразена като казваща думи, които са фактически фрустриращи за другия човек или които описват ситуацията като фрустрираща. При формите за възрастни и юноши изследваното лице е инструктирано да разгледа картинките внимателно и да напише в „балончето” над главата на дясната фигура първата мисъл за това, което е било казано като отговор на думите на другия човек. При малките деца екзаминаторът записва отговорите. Основната на системата за изчисляването на резултатите е принципът, е фрустрацията се появява винаги, когато организмът среща пречка или препятстване по пътя към удовлетворяването на потребност. Реакцията на фрустрация е агресия- на задължително враждебна, но появяваща се в широкия спектър от конструктивна до деструктивна. 

Методът на незавършените изречения /”Incomplete sentences/ е техника за психологическо оценяване. По същество задачите с незавършени изречения изискват от изследваното лице да ги довърши. Обикновено първата дума или думи се представят от екзаминатора и се наричат „стъбла”. Някои примери на стъбла са: „Харесва ми…”, „Дразни ме…”, „Искам…”, „Повечето момичета…”. Методът е бил използван за много конкретни цели като изследване на личността, оценка на нагласите, предвиждане на постиженията и идентификация на контрастите между групите. С течение на годините са били разработени множество специфични форми на тестове за довършване на изречения. Най- добре известният и най- широко използван инструмент е бланката на Ротър за незавършени изречения /Rotter Incomplete Sentenses Blank/(ISB), разработен от Джулиън Ротър и неговите колеги. Той се състои от 40 стъбла от вида, отбелязан по- горе. Основната й употреба първоначално е била за оценка на общото приспособяване. Всеки отговор се оценява по 7- степенна скала за степен на конфликт. Отделните резултати за всеки айтем след това се сумират, за да дадат цялостен резултат за приспособяването. Съществуват значителни данни за надеждността и валидността на  ISB.

През последните години психолозите и психиатрите работят в насока ново теоретично осмисляне на възможностите за диагностика и към изчистването на проективните методи от психоаналитичния ирационализъм, заложен в концептуалната им основа.

И проективните методики, и тестовете- въпросници имат своето място в клиничната психология при психодиагностика, а за да се преодолеят ограниченията, които поставят и двата вида методи, като най- добре е да се прилагат съвместно в психологичното изследване.

Жулиета Иванова

Епистемология

Епистемологията (на старогръцки: ἐπιστήμη, «знание» и λόγος — «слово, учение») е разклонение на философията, занимаващо се с характера, произхода и обхвата на познанието. Терминът „епистемология“ се употребява в англоезичната, по-рядко във френско- и немскоезичната философия. Въвеждането му се приписва на философа Джеймс Фредерик Ферие („Основи на метафизиката“, 1854 г.), който разделя философията на онтология и епистемология.

„Епистемология“ буквално означава наука за познанието и изследва как опознаваме нещата, какви са границите на нашето познание и доколко можем да припишем достоверност на това наше познание.  Вербализира  мисълта, че знаем нещо като аргументираме и обусловим именно онова, което твърдим, че знаем. Епистемологията не трябва да се бърка с изследванията върху познанието на психологията, макар че и тя се занимава, но далеч по-небрежно, с механизмите на познанието.

 През Античността един от първите, които се занимават с проблема за знанието, е Парменид. Една от основните тези във философията му е принципната разлика между мисленето и чувственото, между умозримия свят и чувствено познаваемия свят. Мисленето, интелектът и съответният му умозрим свят съответстват на битието, което е единно, вечно, неподвижно, еднородно, неделимо и завършено – за боговете няма нито минало, нито бъдеще, а само днес. Термините „минало” и „бъдеще” предполагат, че битието е ограничено във времето, че то възниква и загива, затова и са неприложими спрямо него. Битието е вселенската целокупност, всичко което съществува и съществуването изобщо. В същото време чувственото, или сетивното познание води до разбиране за привидно текучество, затова и е несъвършено. Парменид дава едно от първите определения на идеята за тъждество между битие и мислене: „да мислиш и да бъдеш е едно и също”, перифразирано столетия по-късно от Рене Декарт „Мисълта и това, към което е насочена, са едно и също”. Освен това Парменид прави разлика между истина и мнение. Истина — това е знание за битието, затова нейните главни критерии са непротиворечивост, постоянство и вечност.

Сократ разработва един от първите методи на познанието —диалектиката — или изясняване на идеите чрез диалог. Истината тук се проявява като  консенсус. Една от най-известните му фрази е „Аз знам, че нищо не знам“.

Платон смята, че знанията, които хората придобиват през живота си, са спомени за вече съществуващо знание в душата на човека знания. В един от диалозите си с Теетет, Платон (427–347 пр.н.е.) разглежда по-подробно въпроса за естеството на знанието. Диалогът описва как  Евклид от Мегара разказва на свой приятел, че преди много години е записал онова, което Сократ му е разказвал за разговорите си с младия тогава Теетет, който впоследствие става известен гръцки математик.

Аристотел (384–322 пр.н.е.) разделя човешкото знание на три вида - теоретично (обхваща това, което днес наричаме "наука"), техническо (обхваща занаятите и изкуствата) и практическо знание (обхваща сферата на морала и политиката). В съответствие с това разделение той говори и за три вида науки (epistemai) - теоретически, технически и практически. Целта на теоретическите науки е знанието заради самото знание. Целта на техническите науки е създаването на красиви и полезни предмети. Целта на практическите науки е постигането на доброто за индивида (сферата на морала) и за обществото (сферата на политиката). Той поставя основите на рационализма, като разработва нов метод за познание - логика.

В ранната модерна философия се осъществява т. н. гносеологичен обрат т.е. въпросите на познанието се превръщат в централна тема за философията. Тук си съперничат традициите на рационалното мислене на Рене Декарт, Спиноза и Готфрид Вилхелм фон Лайбниц и емпиризма на (Френсис Бейкън, Джон Лок, Дейвид Хюм). Рационализмът продължава схоластическата традиция надедуктивното познание, а емпиризмът утвърждава, че всякое знание произхожда от опита.

Рене Декарт (1596–1650) прави опит да създаде безупречен познавателен модел, който да даде основа за бъдещо развитие - "сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата — истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо". Според Декарт сетивата и изобщо емпиричното познание, изградено върху тях, заблуждават. Емпиричното познание и точните науки, изградени на неговата база, са колкото полезни, толкова и вредни. Материалната действителност съществува, но тя е недостъпна за опита. Затова и цялата тежест на познанието пада върху ума, интелекта, който единствен е способен да разграничи истинното от неистинното. Знаменитото "Cogito ergo sum" (буквално "Мисля, значи съм", превеждано като "Мисля, следователно съществувам") изразява най-точно гносеологичния подход на Декарт като философ.

Гносеологичният идеал на Декарт е интуитивното познание на всички вродени истини - всеобщите и необходимите. Способността за познание според Декарт е вложена у човека от самия Бог и присъства като "вродени принципи и идеи", т.е. знанията, които са единни и всеобщи. Класическите мисловни процеси Декарт дефинира като "интуиция" и "дедукция". Под интуиция се разбират усилията на ума, в крайна сметка водещи към познанието на единното и на Бога. Тя е знание умствено и непосредствено. Дедукцията е  логически  извод и по необходимост произтича от предпоставките. Тя е знание опосредствено. Тя е елементарна — следвайки обратния път, тя ни дава познание за феномените, присъстващи в сетивния свят. Индукцията и дедукцията са средство за интуитивно познание.

Джордж Бъркли (1685–1753) е един от видните представители на класическия идеализъм. Според него всичко съществуващо е комплекс от идеи, които сами по себе си са непроменливи, неактивни, единствено духът е този, който може да борави с тях и да създава многообразието на видимите явления. Оттук видимата природа се схваща като дейност и проява на духа и съзнанието и няма независимо битие извън тях – следователно материалното и външното не може да бъде познато извън опита, който обаче е субективен. Самият комплекс от идеи, доколкото е познаваем и споделен, се крепи на възприятието на Световния Дух (в случая – синоним на Бога). Извън това възприятие съществуват отделни духове, които възприемат едно или друго материално или нематериално явление.

Във философията на Имануел Кант (1724–1804) се поставя въпросът за предпоставките на знанието, като априорните форми на познанието, които обуславят и определят възможността за всеки опит и организират (оформят) емпирическото познание се наричат трансцендентни и именно те са основни за познанието.

В Хегеловата интерпретация цялото поле от проблеми на познанието е покрито от логиката напълно и изцяло, без ирационален остатък, като не оставя нищо извън границите си - нито образите на съзерцанието, нито образите на фантазията. Логиката включва образите като резултат на външен продукт на мисленето (осъществено в чувствено възприемане), но изразено не в думи, съждения и умозаключения, а в чувствено противостоящи на индивидуалното съзнание неща (постъпки, събития и т.н.). Познавателните способности се разглеждат като вид мислене, което още не е достигнало адекватна форма на изразяване, още не е узряло до нея. По този начин логиката изцяло и без остатък се слива с теорията на познанието.

Следва продължение…

Когнитивната психология

Когнитивната психология изучава начина, по който хората възприемат, учат помнят и мислят за информацията. Убеждението, че голяма част от човешкото поведение може да се разбере от гледна точка на начина, по който хората мислят, поражда когнитивизма, където когнитивната наука , като междудисциплинарна  област дава ход на когнитивното направление ,като  продължение на хуманистичното направление и позитивната психотерапия. То от своя страна бързо се концептуализира  и утвърждава в практиката на когнитивното консултиране и психотерапия през последните двадесет години, като свой индивидуален принос  доразвива специфични психоаналитични коцепции за несъзнавания психичен свят на човека и изгражда нови концепции и техники за интервенция.

Започвайки с Платон и Аристотел, хората са размишлявали как да постигнат разбиране на истината. Платон твърди, че рационализмът предлага ясен път към истината, докато Аристотел залага на емпиризма като път към знанието. Според рационалиста единственият път към истината е обоснованият размисъл, а според емпирика  - е педантичното наблюдение. Когнитивната психология, подобно на другите науки, зависи от работата както на рационалистите, така и на емпириците. Векове по-късно Декарт разширява рационализма на Платон, докато Лок доразвива емпиризма на Аристотел. Декарт разглежда интроспективния, рефлексивен метод като по-добър от емпиричните методи за откриване на истината. Лок, обратното, е по-ентусиазиран по отношение на емпиричното наблюдение. Лок вярва, че хората се раждат без познания, tabula rasa и следователно трябва да ги търсят чрез емпирично наблюдение. Идеята е, че животът и опитът „пишат” познанието в нас. За Лок следователно изучаването на ученето е ключът към разбирането на човешкият ум. Той е убеден, че няма никакви вродени идеи. Кант предлага синтез на тези видими противоположности, като синтезира становищата на Декарт и Лок, твърдейки , че и рационализмът , и емпиризмът имат своето място. И двете трябва да работят заедно в търсене на истината. Можем да разглеждаме становището на рационалиста като теза, а емпиричната гледна точка – като антитеза. Декарт предлага свой синтез, Хегел отбелязва как историята на идеите като че ли напредва през диалектически процес.

Към XX век психологията се оформя като отчетлива област на изследвания. В. Вунд се съсредоточава върху структурите на психиката, водейки се от структурализма, който има за цел да разбере структурата на психиката и нейните възприятия, като ги анализира на съставните им компоненти. Докато Уилям Джеймс и Джон Дюи се съсредоточават върху психичните процеси, водейки се от функционализма, където целта е да се разбере какво правят хората и защо го правят.  От тази диалектика изниква асоциационизмът – който изследва как събитията или идеите може да се асоциират едни с други в съзнанието, за да доведат до форма на учене, представен от Херман Ебингхаус и Едуард Лий Трондайк. Той проправя пътя към бихевиоризма, като подчертава значението на психичните асоциации. Друга стъпка към бихейвиоризмът е откритието на физиологът Иван Павлов на принципите на класическото обуславяне. Джон Уотсън и по-късно Скинър са основните защитници на бихейвиоризма.Той се фокусира изцяло върху наблюдаемите връзки между поведението на организма и конкретните условия в средата, които засилват или отслабват вероятността определени поведения да се повтарят. Повечето бихейвиористи напълно отхвърлят идеята, че има смисъл психолозите да се опитват да разберат какво става в съзнанието на отделния човек, ангажиращ се с поведение.  Гещалтпсихологията заявява, че най-добре можем да разберем психичните феномени, когато ги разглеждаме като организирани, структурирани цялости. Според това становище не можем напълно да разберем поведението, когато единственото, което правим, е да го разчупваме на части. Максимата „цялото и по-голямо от сбора на своите части” много уместно обобщава гещалтската преспектива. Едуард Толман и следващите бихейвиористи отбелязват ролята на познавателните процеси в повлияването на поведението. Сливането на мисленето и развитието в множество области води до появата на Когнитивната психология като отделна дисциплина, поведена от Джон Милър и Улрик Нийсър.

Когнитивната психология се корени във философията и физиологията. Философията иска да разбере общата природа на редица аспекти на света, отчасти чрез интроспекция, изследва вътрешните идеи и преживявания. Физиологията е научното изследване на поддържащите живота функции в живата материя, предимно  чрез емпирични методи. Те се сливат за да формират основното течение в психологията. Като отделна област на психологическото изследване когнитивната психология се възползва и от междудисциплинни изследвания. Релевантните области включват лингвистиката,като например „как си взаимодействат езикът и мисленето”, биологична психология- „ например , кои са физиологичните основи на познавателната дейност”, антропологията- „например, какво е значението на културният контекст за познавателната дейност” и технологично развитие като изкуствения интлект- „например, как компютрите преработват информацията”.

Когнитивните психолози използват широк спектър от методи, включително и експерименти, психобиологични техники, самоотчети, изследвания на случаи, натуралистично наблюдение и компютърни системи, както и изкуствен интелект. Когнитивните психолози изучават биологичните основи на познанието, както и на вниманието, съзнанието, възприятието, паметта, представите, езика, решаването на проблеми, креативността, вземането на решения, разсъжденията, промените в развитието през жизненият цикъл, човешката интелигентност, изкуствения интелект и различни други аспекти на човешкото мислене.

        

Основният когнитивен модел анализира изграждането на концепции, схеми и вярвания за Света, Другите и АЗ-а, които зависят от емоционалните преживявания на индивида и основните събития в ранните периоди от живота му.

         Когнитивният модел на Бек, показва, че опитът кара хората да създават вярвания или схеми за себе си и за света , които след това организират опита, обуславят и оценяват поведението. Схема на изграждане:

·        Ранен опит

·        Формиране на дисфункционални вярвания

·        Критично събитие

·        Активиране на вярвания

·        Негативни автоматични мисли

·        Симптоми на нарушения / поведенчески, мотивационни, афективни, когнитивни, соматични/

Формиране на дисфункционални вярвания - това са устойчиви убеждения или вярвания за себе си, другите и света, които човек формира в детството. Под влияние на най-ранния опит те се изграждат повече в негативна или повече в позитивна посока, но обикновено представляват мозайка от негативни и позитивни парчета, едни от които са преобладаващи или по-силно закрепени от други.  А.Бек ги определя като ‘’когнитивни образувания, организиращи опита и поведението’’. Когнитивните схеми могат да бъдат адаптивни и неадаптивни. Неадаптивните имат за основа атавистични остатъци от праисторическото минало на човека, както и някои наследствени невропсихически фактори. Тези особености могат да бъдат усилени или отслабени от опита. Формирането на когнитивна уязвимост най-често се дължи на неправилно възпитание, травми, получени в детството, неефективно социално научаване и неадекватен опит.

Автоматични мисли –  спонтанно възникващи мисли, които се предизвикват от определени стимули. Те отразяват съдържанието на по-дълбоките когнитивни схеми. Протичат бързо и обикновено са на границата на съзнателното. Често са израз на вътрешния монолог на човека и независимо, че могат да не бъдат изказани гласно, дават отражение на невербалното поведение. Когато са свързани с неадаптивни когнитивни схеми автоматичните мисли предшестват негативни емоции. Макар по принцип да са скрити, могат сравнително точно да се дефинират със съответната методика.

Активиране на вярвания – неправилните убеждения  водят до някои систематични грешки при обработката на информацията и пречат на правилното мислене. А.Бек определя следните видове грешки на мисленето :

·        Прибързани заключения  - правене на изводи без наличие на доказателства

·        Избирателна абстракция – обръщане внимание на детайли при игнориране на по-съществена информация

·        Свръхгенерализация – прибързани заключения на базата на изолирани случаи

·        Преувеличаване или омаловажаване – разглеждане на конкретен случай като по-важен или по-маловажен отколкото е в действителност

·        Персонализация – стремеж да се свързват събитията със себе си без доказателства за това

·        Дихотомическо мислене – /черно-бяло мислене/ мислене,което е поляризирано

·        Тунелно мислене – избирателно,обикновено негативно мислене,под влияние на настроението

·        Пристрастно обяснение – обясняване на поведението с отрицателни мисли и чувства

·        Четене на мисли – илюзията,че знаем какво мислят другите за нас (обикновено негативно)

·        Субективна аргументация – субективно оправдаване на силна емоция

Според Бек дисфункционалното поведение и негативните емоции се дължат на определени мисли, коити пречат на човека да се справя с житейските обстоятелства, предиз­викват вътрешна дисхармония и болезнено преживяване на дори незна­чителни факти и събития. Мислите от този порядък се актуализират в резултат на т. нар. когнитивно преместване. Това е промяна в начина на обработка на информацията от нормалното ниво на по-ниско с помощта на първични схеми. Причините за това преместване са както в същест­вуващите предразположения, така и в резултат на стресови фактори. В резултат се засилва когнитивната уязвимост и склонността към ав­томатично мислене и грешки. Голяма част от хората, изпаднали в това състояние, предпочитат да се адаптират към него и да закрепят грешни­те модели на мислене и поведение, поради неспособността си да проверяват реалността на своите интерпретации. Когнитивните грешки не само способстват за проява на неадаптивно поведение, но и за неговото запазване. Пример за това е механизмът на поява и развитие на депресията, която Бек разглежда не само като настроение, а преди всичко като когнитивно състояние. При депресията, в резултат на неправилни когнитивни схеми, се актуализира когнитивна триада, съставлявана от:

·        отрицателна представа за себе си

·        отрицателна представа за света

·        отрицателна представа за бъдещето

Взети заедно, тези три негативни модела на живот во­дят до безнадеждност и възникване на мотивационни, поведенчески и физически симптоми на депресия.

Основна цел на когнитивната терапия е привеждане в действие на системата за проверка на реалността. Терапевтът трябва да научи клиентите си:

·        да улавят автоматичните си мисли и оттам да анализират базовите си когнитивни схеми

·        да осъзнаят връзката между мислене, емоции и поведение

·        да заменят когнициите, основани на предубеждения с реалистични интерпретации

·        да променят предубежденията, които предизвикват неправилното възприемане на света

Както при всяка една терапия, и тук отношението терапевт - клиент е изключително важно за постигането на терапевтичен ефект.

Основен принцип в когнитивната терапия е принципът на колаборативен емпиризъм - през собствения опит и в колаборация с терапевта /при наличие на емпатична подкрепа/, клиентът да се образова, да усвои определени знания и умения - да се научи кое в неговия психичен живот какво е, защо е така и от къде идва, и как може да бъде променено. В този смисъл когнитивната терапия е структурирана и направляваща, но със задължително присъстваща емпатична подкрепа.

Важна част от ролята на терапевта е да съумее да създаде у пациента позитивни очаквания от терапията. Нужно е пациентът да се “спечели” за активен съмишленик, който да изучава и подлага на изпитания своите вярвания и очаквания., както в терапевтичните отношения, така и извън терапията.

Терапевтът трябва да изпълнява активна роля в изследването на когнитивно-афективните процеси на пациента и да влага емпатия във взаимоотношенията си с него, за да улесни задълбочаването му в собствените преживявания. Преценката на терапевта относно това, какво е препоръчителното поведение от негова страна във всеки един момент, се определя от вербалното и невербално поведение на клиента, от неговото емоционално състояние, от цялостните впечатления на терапевта от взаимоотношенията му с пациента до момента. Терапевтът трябва да се стреми към проучване на явленията, а не към интерпретацията им. Счита се, че единствено пациентите могат да бъдат експерти, що се отнася до техните преживявания. В този смисъл важно е поведението на терапевта да е уверено и професионално, но не и "експертно", критикуващо или порицаващо.

Установено е, че терапевтичните взаимоотношения влияят в много малка степен върху ежедневието на пациента, т.е. ролята на трансфера в тези взаимоотношения почти се изключва.

Терапевтичните цели и приоритетите в терапията, както и дневният ред на всяка сесия, се определят заедно с пациента.

Когнитивно-терапевтичната процедура започва със събеседване, в което се установява работното отношение, обяснява се същността на когнитивното въздействие и се събира информация за минали значими факти. Правят се списъци с проблеми и се определят приоритетните. Проблемите се разглеждат както от тяхната фактологична страна - възникване, прояви, интензивност, последици, така и от гледна точка на тяхната индивидуална когнитивна интерпретция - идентифициране на мислите, тяхното съдържание, както и на емоциите, до които са довели. Съставя се когнитивен профил на разстройството. Изготва се план за терапевтична интервенция, който се разяснява на клиента и се съгласува с него.

Терапията включва използване на различни поведенчески и когнитивни техники.

С цел предразполагане клинета към ефективна когнитивна работа често се използват поведенчески техники като релаксация, медитация, автогенен тренинг и др. - те помагат на клиента да превключи от една психична реалност /обикновено такава, изпълнена с напрежение и свързана с конкретна конфликтна ситуация/ в друга, по-балансирана.

Още от самото начало на терапията усилията на терапевта са насочени изключително много към това, клиентът да разбере, че съществуват непрекъснати взаимовръзки между мисли, емоции и поведение /телесно и действено/. При различните хора тези връзки могат да вървят по различен начин - да бъдат еднопосочни или двупосочни, да се задвижват от различни компоненти, но при всички случаи те съществуват. Терапевтът задава насочващи въпроси по отношение на мислите, емоциите и поведението, задължително записва това, което чува, води един вид образователна дискусия с клиента, в която му обяснява връзките между негативните мисли, негативните емоции и дезадаптивните поведения. Често се използват различни средтсва за онагледяване на казаното /напр. дъски за записи/. Дори само осъзнаването от страна на клиента на наличието на тези връзки е вече крачка напред по посока на постигането на контрол върху собствената психична реалност.

Отделя се специално внимание и на връзката между индивидуалната система на клиента и обкръжението му - неговата социална среда - доколо тя е подкрепяща, провокираща и т.н.

За идентифициране на негативните автоматични мисли и лежащите в основата им базисни когнитивни схеми на клиента, за проверка на тяхната реалистичност и коригирането им се използват различни когнитивни техники:

·        логическо обосноваване - разкриване на връзката между мисли, чувства и поведение.

·        разпитване – с цел идентификация на автоматичните мисли.

·        използване на дъска за записи–за онагледяване на мисловния процес.

·        подбуждане на клиента да прави неща, които го плашат – с цел уточняване на мислите.

·        уточняване представите на клиента за ситуациите

·        самоконтрол на мислите -записване на мислите извън сесията - кога се появяват, ситуации, придружаващи емоции.

За проверка на реалистичността иа автоматичните мисли и тяхно­то коригиране се използват следните техники:

·        Сократовско разпитване - чрез въпроси за алтернативи се подлагат на съмнение убежденията и схемите на мислене

·        идентифициране на когнитивни грешки - консултантът директно посочва грешките в мисленето на клиента

·        декатактрофикация – иска се от клиентът да обясни какво ще се слу­чи, ако това, което си мисли, стане. Целта е да покаже несъстоятелност­та на страха.

·        реатрибуция - проверяване на автоматичните мисли и лежащите под тях убеждения.

·        децентрализация –помага се на клиента да се избави от чувст­вото, че всичко е съсредоточено на тях.

·        рационални реакции - клиентите се научават да реагират по-рационално на автоматичните мисли.

За идентификация и промяна на скритите убеждения се използват техните мисловни проекции или директни техники като:

·        сократовско разпитване – цел - въпросите да предизвикват раз­мисъл.

·        когнитивни експерименти - мислено разиграване на определени ситуации с цел проверка на истин­ността на убежденията

·        образно пресътворявана на патогенните събития - с цел да се накара клиента да преживее отново травмиращото събитие и да види механизма на формиране на убежденията;

·        сравняване и доказателства на ползи и загуби по отношение на различни мисли и поведения - обсъждат се предимствата и недостатъците на негативните мисли и това, те повече помагат или пречат на клиента;

·        реконструиране на убежденията - преформулиране на убежде­ния, като се избягва ирационалността.

С цел проверка истинността на автоматичните мисли и подпомагане на клиентите да усвоят конкретни поведенчески умения, в когнитивната терапия се използват и различни поведенчески техники:

·        планиране на дейността - съставяне на разписания и графици

·        поставяне на задачи с нарастваща трудност

·        оценка на задоволството - в скала от едно до десет всеки ден се регистрира задоволството, което е изпитано от свършването на нещо

·        провеждане на експерименти в изкуствена и реална ситуация – клиента извършва дейности, от коити се притеснява или страхува.

·        Основно правило - експериментът да бъде планиран така, че да няма провал

·        разиграване на роли - клиентите играят роли, които по принцип са им непривични и чужди

·        репетиция на поведения - клиентите се карат да повтарят определени реакции в конкретни ситуации, за да усвоят правилните, извън контекста на мисленето

·        задаване на различни задачи за домашно /обиновено те са продължение на нещо, вече правено по време на терапията - напр. записване на мислите извън терапевтичната ситуация - кога се появяват, при какви ситуации, какви са придружаващите ги емоции, или откриване на допълнителни доказателства за или против някое убеждение/ и оценка на ефекта от тях.

Целта на всички тези техники е да накарат клиента да започне да проверява реалността на своите автоматични мисли и базисни схеми, отнасяйки се към тях като към хипотези, които трябва да бъдат проверени, и това да доведе до една по-близка до реалността когнитивна преработка на информацията.

Един вариант на прилагане на техниките за преформулиране на мисленето в когнитивната терапия би могъл да изглежда така: записваме каква точно е проблемната ситуация, какво се е случило с клиента, след което питаме какво е било първото нещо, което си е помислил той в тази ситуация и го караме в проценти да отмери, доколко е бил убеден в истинността на своята мисъл /ако е необходимо, дори му чертаем скала с проценти, за да го улесним/. На следващия етап го питаме за емоцията /или емоциите, ако са повече от една/, които е изпитал, и отново го караме в проценти да отмери тяхната интензивност. Като преминаваме от един етап към друг, винаги се връщаме назад и припомняме всичко казано дотук /мисли, емоции…/. Самите техники за преформулиране могат да бъдат най-различни. Можем да накараме клиента да даде три доказателства в подкрепа на това, което мисли, след което те биват дискутирани заедно с терапевта, като целта е да бъдат подложени на съменение. След това от клиента се иска да даде три доказателства за обратното. Този път терапевтът е подкрепящ, емпатично-спонтанен. И когато оспорва, и когато подкрепя, терапевтът е автентичен - прави го, защото е достатъчно добре запознат с фактите, а не заради самото оспорване/подкрепяне. След всичко това клиентът отново отмерва в проценти, доколко е убеден в първоначалната си мисъл. Същото се повтаря и за емоциите, като се пита и за новопоявили се такива. Накрая обикновено се дава домашна работа - от клиента се иска да продължи схемата, като сега обаче измисли 20 доказателства за и против.

Психотерапевтичният подход на Бек е разработен най-вече за лечение на депресия. По-късно на тази база се създават подходи към лечението на различните тревожни, хранителни, личностови и др. разстройства.

Съществуват поне 20 отчетливи когнитивно-поведенчески терапии. Те се отличават една от друга по конкретните техники, които използват, но всички подчертават етиологичното значение на дезадаптивните, ирационалните когниции в развитието на психичните разстройства и подкрепят лечението на психопатологията чрез терапевтичен процес на когнитивно преструктуриране.

В т.нар. терапии, насочени към решаване на социални прблеми (Д'Зурила и Голдфрид) се изхожда от идеята, че психологическият дистрес може да бъде разглеждан като реакция в отговор на проблеми, за които човек смята, че няма решение.

На клиентите се предлага тренинг, който се състои от няколко стъпки. Първоначално, те се учат да възприемат своя дистрес като реакция на неразрешен проблем, а проблемите - по-скоро като възможности или предизвикателства, а не като заплахи. След това клиентите се учат да идентифцират самите проблеми; да генерират колкото се може повече решения, без значение доколко осъществими или ефективни са те. На следващия етап клиентите трябва да могат да оценят, до какво би довело всяко отделно решение, и накрая те трябва да изберат най-ефетивното от всички - такова, което да съответства на целите, които са били първоначално поставени.

Д.Майхенбаум е авторът на друг вид терапия - т.нар. тренинг чрез инструкции към себе си. Майхенбаум разглежда познанията като инструкции към себе си /или "вътрешна (скрита) реч" по терминологията на Л.Виготски/, използвани в създаването на поведенчески умения. В процеса на заучаване на дадено умение тези инструкции са на нивото на съзнанието. След научаването те се отдръпват от съзнанието и поведението започва да се извършва автоматично. Научаването на абнормни инструкции води до нежелано поведение. Ако инструкциите са били погрешни или непълни, по-късно пациентът изпитва тревожност, тъй като не е сигурен, дали извършва адекватно поведението.

Терапията се състои в научаването на нови инструкции към себе си чрез моделиране. Пациентът си представя как следва нов набор от инструкции за нов набор от поведения.

Когнитивно-поведенческа е и мултимодалната терапия на А.Лазарус. Основната предоставка в подхода на Лазарус е, че хората представляват сбор от седем дименсии: поведение, афективни процеси, усещане, представи, когниции, междуличностни взаимоотношения и биологично функциониране. Ефективната терапия, според Лазарус, трябва да идентифицира проблемите, които съществуват по всяка една или по част от дименсиите, да определи реда, по който те ще бъдет решавани и след това към всяка проблемна област да бъдат приложени такива техники, които най-добре биха прилягали към съответната област. Лазарус е един от първите, които се обявяват за интеграция на отделните психотерапевтични техники. Според него, ако в даден случай техника от гещалт-терапията би могла да бъде полезна, то тя трябва да се използва, без значение на кое направление по принцип си верен.

Друг вид когнитивно-поведенчески терапии са терапиите за самоуправление. Самоуправлението е термин, отнасящ се до определени естествени процеси, чрез които хората направляват и контролират поведението си. Някои от процесите, свързани с този подход, включват:

1.самонаблюдение

2.стандарти на изпълнение

3.очаквания за изпълнението

4.атрибуции за успеха и неуспеха

5.самоподкрепяне.

Терапиите за самоуправление оценяват горните потенциални проблемни области и след това определят лечение, което е подходящо за конкретния пациент и проблем.

Всички когнитивно-поведенчески терапии, макар и различаващи се по конкретните техники, които предлагат, в същността си са сходни - те всички носят в себе си посланието, че човек може да преодолява своите психологически проблеми, променяйки своето мислене. При всички акцентът е върху това, че начинът, по който хората възприемат и интерпретират себе си и света, е основният детерминант за това, какви ще са те, набляга се и върху факта, че хората могат да избират как да възприемат и интерпретират нещата, могат да избират и своето поведение и това дали да го променят или не. Всички когнитивно-поведнчески терапевти разглеждат менталните процеси на своите клиенти, фокусирайки вниманието си върху нещата, така, както са възприемани те от клиента. Не това, което идва от външния свят само по себе си, контролира нашето поведение - нещо, в което класическите бихевиористи са убедени, нашите емоции и поведение се определят от това, как ние възприемаме света. Фокусът в когнитивно-поведенческите терапии определено е върху когнитивното измерение на човека и върху твърдото убеждение, че човешкото съзнание не може да бъде "пленено" при никакви обстоятелства и в мисленето се съдържа ключът към позитивната психологическа промяна.

С тези свои убеждения когнитивно-поведенческата терапия се полага много близо до хуманистичните и екзистенциални подходи в психотерапията - клиентите трябва да бъдат разбирани от позицията на тяхната лична гледна точка, на техния феноменологичен свят, тъй като имено преживяването на света контролира живота и поведението; акцентът е върху свободната воля на личността. Човек не е заложник на своето минало, а  нерекъснато прави избори, избирайки по този начин какъв да бъде. Силата да се осъществяват промени се съдържа в самия индивид. 

Емилия Дамянова