Психотравмите...

„Животът е страдание” – заявяват много от източните мъдреци. „Животът е труден” – гласи първото изречение то бестселъра на Морган Скот Пек „Изкуството да бъдеш бог”. Казано е: „Исус е страдал на кръста за нас”. Макар, че  е спорно , че трябва да страдаме, но несъмнен е фактът, че повечето хора наистина страдат. Страданието съпътства травмата на растежа, събития като войни и икономически катастрофи, лични и социални кризи.  Примери за травматични кризи са болестите, загубата на близък човек, проблемите в дома и на работното място.

Травми -  Под травма се разбира емоционалното състояние, породено от наранени чувства.  Когато дадена ситуация ни завладява до толкова, че не можем да действаме по най-подходящия начин, ние заключваме травмата вътре в себе си. Може би , всички функционални увреждания са резултат от случаите, в които сме били травматизирани и не сме успели да превъзмогнем това състояние нито тогава, нито по-късно.

         Например, ако някой наш близък неочаквано умре, нормално е да скърбим. Ако обаче не можем да плачем, защото сме забравили как се прави това, ще започне да ни боли. По-късно е възможно да развием симптоми на поствирусен синдром, хронична слабост, сенна хрема или главоболие, които вероятно няма да свържем с непреодоляната скръб. Този вид причинно-следствена връзка обаче е ключът за разбиране на човешкото състояние. Винаги когато някой се разболее, с изключение на случаите на очевидни заразни заболявания като шарка или заушки, полезно е да го запитате какво точно е ставало в живота му около появяването на болестта – година, седмица или час преди това.

        

Има два основни вида травми – внезапни и скрити.

Внезапна травма - Тя връхлита индивида неочаквано и напълно го завладява. Сериозно заболяване в семейството, прекъсната любовна връзка, развод, смърт на близък – това са все внезапни травми, при които бихме могли да си помогнем сами.

         При сексуално насилие в ранното детство, жесток побой, изоставяне, осиновяване, изключително трудно раждане и други внезапни травми, които сполитат човека както в детството, така и в зряла възраст, най-подходяща би била професионалната помощ.

Скрита травма - Този вид травма се насажда постепенно и неуловимо през годините и започва от самия процес на зачеването. Тя се получава, когато родителите проектират своите собствени травми върху детето си чрез жестоко, мрачно, обидно, равнодушно, саркастично или някакво друго травмиращо поведение. Ако са ви удряли, наказвали или не са ви дарявали с достатъчно ласки и ако това се е повтаряло системно в детството ви, то неминуемо се е превърнало в основна ваша трагедия. Накрая тя ще стане причина да възприемете отбранително поведение, за да преодолеете усещането, че никой не ви обича и не го е грижа за вас.

Това до известна степен е неизбежно, като се им предвид, че и ние, родителите, обикновено сме зле травматизирани. Посочените нагласи и действия често ни изглеждат маловажни – ние просто вършим онова, което са вършили нашите родители – но подобно поведение може да предизвика сериозен смут в уязвимата душевност на малкия човек. Скритите травми са основополагащите причини за по-късната му неспособност да преодолява силни емоционални сътресения. Ако в детството си сме се научили да не плачем, като възрастни няма да можем нормално да скърбим.

         Съществува и един още по-трудно доловим проблем. Някои деца са родени свръхчувствителни и имат нужда от допълнителна любов и грижи. Нердялко  има  болни деца, чиито родители просто не са способни да бъдат достатъчно любвеобилни, ако не минат през известно обучение и не получат подкрепа в тази насока.

         (Пример – една  медицинска сестра сподели, че като дете често се смеела. Силният й смях дразнел майка й, която я наказвала заради тия изблици. Личеше, че жената е доста скована около устата и брадичката, сякаш непрекъснато се опитва да държи тази област под контрол. Сподели също, че нейният син също се смее често, (интересното е  какво изпитва тя , когато чуе смеха му). „Изпадам в такава ярост, че не мога да се сдържам и го удрям”.  Травмата от миналото все още владееше тази жена, Попитах я защо според нея майка й толкова е мразела нейния смях и жената отвърна, че на свой ред е била удряна от майка си заради смеха си.  Не е трудно да се върнем още няколко поколения назад и да установим, че това е типичен вид травма, пренасяна от поколение на поколение и съдържаща огромен негативен заряд).

         Травмата може да бъде причинена също то потискани мъчителни чувства на скръб, гняв и възмущение, омраза, усещане за предателство или отхвърленост и пр. Тези чувства възникват при кризи в семейството, в училище, в работата. Ситуациите, които могат да травматизират живота ни, са неизброими и включват такива на пръв поглед безобидни събития като смяна на дома, провален празник или несправедливо отправен упрек.

         Съвременната медицина вече признава съществуването на посттравматичен стресов синдром след войни и лични сътресения и предлага сериозна подкрепа и съвети в това отношение.

         Двата вида травми, за които стана дума – внезапни и скрити, - на практика се препокриват. Скритата на пръв поглед травма, може да бъде преживяна като внезапна от изключително ранимо дете. Скритите травми са причина за понижено самочувствие и недостатъчна способност у детето да преодолява трудности, така че евентуална бъдеща внезапна травма ще го засегне още по-силно и ще остане дълбоко затаена.

         Бихме могли със сигурност да заявим, че ако детето е отгледано с много любов и не са били ограничавани механизмите за освобождаване на емоциите (плач, гневни изблици и пр.), то ще бъде почти имунизирано срещу внезапните завладяващи травми. Разбира се, ще се чувства разстроено по време на събитието, но след това ще се възстанови само или с помощта на семейството и приятелите.

         Такива хора, на които човек да се опре в тежки мигове, може и да съществуват, но те са истинска рядкост. Обществената тъкан на Запад почти се е разпаднала и представлява хаотичен сбор от лекомислие, повърхностни интереси, телевизионна хипноза и личностна изолация. Вместо здраво споени в продължение на много поколения семейства и приятелства за цял живот, виждаме пръснати индивиди, свързани единствено чрез телефонни жици и магистрали, изгубени в динамиката на нашето обсебено от властта на парите общество. Често ние просто няма към кого да се обърнем.

Вътрешното преживяване на травмата

         Обикновено травмите са свързани с цял набор от емоции, сред които са страхът, гневът, чувството на скръб и загуба, както и нуждата от любов.

Хората преминават през различни етапи на тяхното преживяване и преодоляване. Всяка травма има различна динамика при всеки човек, в зависимост от неговата самоувереност, от предишните му травматични преживявания и от ред други фактори. Психолози и лечители са изградили изчерпателни и добре осъзнати травмени модели. Като пример може да послужат проучванията на Елизабет Кюблер Рос върху умирането, както и опитът на Алис Милър и други изследователи с жертви на насилия и жестокости.

         Може би  липсата на любов, лежи в основата на много травматични състояния, особено когато е свързана с чувство на изолация и отхвърленост, ниско самочувствие и отсъствие на самоувереност. Страхът често е допълнителен фактор. Всички ние живеем с нагласа да отблъскваме любовта, която ни заобикаля. „Липсата на любов е общото разпятие на всички хора”.  За да излезем от тази ситуация, трябва просто да обичаме – да даваме любов, вместо да я очакваме. Любовта означава просто да бъдем добри, да предлагаме опора, да се доверяваме едни на друг.

Поддържане на отрицателните чувства

         Страхът действа като затвор. Ние просто се боим да приемем доброто около себе си. Държим се така, сякаш грижата и подкрепата, които ни се предлагат, са нещо заплашително.

         Страхът от последствията често е причината, която ни кара да сдържаме гнева си. Но гневът, изострен от страх и обърнат навътре, може да премине в мъка и отчаяние. Подобно съчетание от своя страна се превръща в основа за по-сложни емоционални състояния като депресия, чувство за вина, ревност, самота, недоверие, склонност към насилие или пристрастяване (както към цигари, алкохол или наркотици, така и към определена работа или човек). Всичко това лесно би могло да прерасне в остро или хронично заболяване.

Щом застинем в дадено състояние – самотност, омраза, депресия и т.н., - на практика ние се затваряме в омагьосан кръг, като непрекъснато подсилваме отрицателните си чувства чрез начина, по който реагираме на нормалните житейски ситуации. Например винаги когато, вместо да изразим своя гняв, го задържаме в себе си, всъщност подхранваме чувството на образа. Ако не зареждахме отрицателните си емоции с нова енергия при всеки удобен случай, те биха угаснали като огън, останал без дърва.

Динамични стадии на травмата

         Когато се възстановяваме от травма, ние преминаваме през различни стадии: отрицание, страх, ужас, скръб, гняв, усещане за изолация, самота или загуба, плач, ярост, веселие или шок. Всеки от нас извървява индивидуален път през тези състояния и  обикновено остава в едно от тях, в зависимост от травмите си в близкото и по- далечно минало.Жертвата на изнасилване най-вероятно ще премине през стадиите на страх, ужас и ярост, докато преживелият загуба ще изпадне в шок или ще се потопи в самотност, гняв и скръб.

         Същото важи и за хората от другата страна. Извършителят на сериозно престъпление, като изнасилване, например, в началото би го отрекъл в съзнанието си.  Първо нещо, което трябва  е да се съсредоточат усилията върху това, той да бъде изправен лице в лице с истината. След това би могъл да осъзнае причините за стореното, като бъде накаран да си припомни състоянието на жертва от своето детство. Това често изисква лечение на изплувалата стара травма.

         При преодоляване на някаква загуба, човек може да премине през стадиите на отрицание, гняв, вина, депресия, приемане и накрая връщане към положителна нагласа спрямо живота.

         Разбира се, това са само възможности. Всеки отделен индивид е склонен да изпита различни чувства в зависимост от миналото си и подкрепата, която получава, за да се възстанови. За някои процесът може да включва физическо заболяване или емоционална болка, за други само леко притеснение.

Стадият на отрицанието

         Когато преживеем нещо съкрушително и сме безсилни да променим ситуацията, най-често заравяме случилото се в тъканите и клетките на тялото си – с други думи, почти умишлено го забравяме. Понякога това е единствената подходяща възможност в дадения момент. Всички травми са в основата си един и същи процес . ако не се отърсим навреме от преживяването, ние го затъмняваме и затаяваме вътре в себе си. По-късно тази травма може да изплува на повърхността по много начини – като натрапчиво поведение, спомени, сънища или дори заболяване. В определен момент се появява и нуждата от лечебна намеса.

         В самото начало човек обикновено се опитва да отрече или притъпи усещането за травма. Класически пример са преживелите автомобилна катастрофа, които повтарят „Нищо ми няма”, докато в същото време нараняванията им са очевидни. Стадият на отрицанието може да продължи минути, часове, дни, месеци, години или дори десетилетия. В случаите на кръвосмешение, обикновено последствията не заглъхват десетки години, докато при злополука, травматичното състояние би могло да трае само няколко минути, но понякога и по-дълго.

         Такива „затъмнени” емоционални травми стават причина отново и отново да преживяваме едни и същи ситуации. Агресивното поведение и страхът от агресия, сексуалното насилие и сексуалните задръжки, необяснимата депресия и шизофренията, както и различните видове самозаблуди, илюзии и увредени умствени състояния, почти винаги са резултат от реални събития, които са били „забравени”, защото човекът не е могъл да ги преодолее навреме.

         Много често човек реагира с отрицание на сериозните медицински диагнози като рак или СПИН. Той се държи така, сякаш всичко е наред, дори когато хирургът заяви внимателно, но ясно, че надеждата е минимална. В подобни случаи, отрицанието може да унищожи всяка възможност за оздравяване, защото само ако пациентът освободи чувствата на страх и ярост, той ще позволи вътрешната радост и другите оздравителни емоции да заемат тяхното място. Заседнем ли в стадия на отрицанието, спираме възстановителния процес.

         В лекарския кабинет отрицанието присъства неизменно. Обикновено нито лекуващият, нито болният имат представа за отговорността, която всеки носи за собствените си заболявания, затова и двамата действат така, сякаш оплакването е дошло от дявола или просто не дължи на лош късмет. И тъй като по принцип лечебната програма не води до оздравяване, а само до облекчаване на симптомите - при това поражда все по-засилващи се странични ефекти - отрицанието се задълбочава.

Медицинско отрицание

         Признаците и симптомите на болестта не са самата болест – те само отразяват факта, че нещо в организма не е наред. Симптомите представляват положителните усилия на имунната система да разреши проблема. Като ги потиска с лекарства, медицината отрича факта, че нещо не е наред и забавя прилагането на лечебна стратегия. Нещо повече, тя може да увреди имунната система, защото на практика я „убеждава”, че не действа правилно, което нерядко води до задълбочаване на болестното състояние.

         „Закърпването” на положението с лекарства е най-разпространеният начин за превръщане на травмите в болести. Буца в гърлото без сълзи, с чести въздишки, главоболие и кихане – това са все признаци за физически симптоми. По-късно те могат да преминат в по-сериозни оплаквания. За жалост, ние всеки ден се сблъскваме с етоса на отрицанието, който е проникнал дълбоко в съдържанието на лекарствената медицина. Дори наименованията на лекарствата – анти-биотици, анти-възпалителни средства, анти-хистамини и т.н. – ясно говорят за това. Разбира се, медикаментите могат да се окажат необходими, когато животът на пациента е застрашен, болестта е твърде напреднала или алтернативи като хомеопатията не съществуват. Но тук говорим за уместно използване, защото засега те твърде често се използват неуместно.

Ужас и страх

         Ако травмата е съпроводена с ужас, много е вероятно по-късно той отново да изплува на повърхността под някаква форма.

Представете си, че  в джунглите на Африка, ви  нападна  доста силен мъж, който размахва  пред очите ви  нож с острие, дълго колкото ръката ви. Инстинктивно ще понечите да се биете с него, но след това моментно умопомрачение можв би ще осъзнаете, че реакцията може да  е глупава, и да побягнете. Седмици след такъв  инцидент,  ще изпитвате  страх, щом излезете  на улицата. Е, ако сте смелчага – тогава сценарият ще бъде друг.

Нападения, войни, бомби, злополуки – всякакви преживявания от този род могат да предизвикат страх и ужас, дори потърпевшият да не е физически наранен.

Гняв и ярост

         В резултат на някаква криза, нападение или раздразнение, човек може да бъде обзет от гняв към тези, които според него са причина за травматичните събития. Гневът би могъл да се насочи и навътре и да бъде преживян като вина или самообвинение: „Как можах да (не) направя това.” Яростта в някои случаи е много уместно чувство, но обикновено бива потискана поради социалната си неприемливост.

         Човек изпитва гняв не само когато е жертва на насилие и жестокост, но и когато преживява загуба или раздяла, и ако не даде израз на яда си, не е изключено той да се превърне в продължителна скръб и депресия.

Скръб -  Скръбта често ни обзема след преживяна загуба или раздяла. Плачът е здравословен начин за освобождаване на скръбните чувства и важна част от възстановителния процес.

Възстановяване

         След освобождаване на отрицателните емоции, идва осъзнаването, приемането и намирането на нови стимули за живот и любов. През този стадий хората възстановяват прекъснатите си връзки, прекратяват неплодотворни партньорства, поемат по нови житейски пътища, приема неизбежните ситуации, взимат важни решения или просто се отпускат и се наслаждават на това, което имат.

         Ето един пример (Не всички случаи са толкова драматични):

         „Избухнах в дълбоки ридания без никаква видима причина, Осъзнах, че е заради изнасилването. Изпитах огромна ярост към този мъж и започнах да крещя, после се уплаших и помислих, че полудявам. Усетих гняв към майка си, защото не ме бе защитила. Сигурна съм, че тя е знаела, или поне е трябвало да разбере. Почувствах се виновна за това, че я обвинявам, но ми изглеждаше предателство от нейна страна – тя сякаш никога не ме бе подкрепяла в кризисните моменти. По-късно прозрях, че съм поела по погрешен път, че трябва да спра и преосмисля живота си.”

         И така,  тук нашият герой преминава  през скръб, ярост, страх, след това през гняв, укор и вина. Накрая е дошло осъзнаването, довело до пренасочване и възстановяване. Този процес може да бъде повторен няколко пъти, преди да се стигне до пълно оздравяване.

Естествено освобождаване от травмата

         Ако до вас стои състрадателен човек, който да ви изслуша – някой, с когото се чувствате сигурни или на когото можете да се разгневите, - ако имате любим спорт или дейност, чрез която да освободите чувствата си (футбол, тенис, плуване, танци, поезия, драма, каквото обичате), ще разполагате с повече шансове да преодолеете травмата.

         Възстановяването от травмата – веднага след събитието, което я е причинило, или по-късно – може да протече по естествен път. Сълзи, хихикане или смях, говорене, плач, шеги, ридания, треперене или въздишки – всичко това са естествени начини за съвземане след скорошно или стара травма. От друга страна, постоянното повтаряне на някоя от тези реакции може да бъде признак за прикрепване към определен травмен модел. Пример за това са честите въздишки или неизменната усмивка на лицето.

         Страхът би могъл да се освободи чрез хихикане. Комедиантът – едни от лечителите на съвременното общество – предизвиква хихикане посредством  скчове  или  смущаващи шеги. Смущението е форма на страх – страх от смеха, от привличане на чуждото внимание. След продължителен смях от сърце обикновено се чувстваме по-добре, като че сме изхвърлили нещо то себе си. Един болен от рак имал навика по цял ден да гледа комедии и да се смее с глас. Очевидно е знаел как да се справя със ситуациите в живота си!

         Сълзите ни избавят от усещането за загуба. Нуждаем се единствено от сигурно място, прегръдка и уверение, че в плача няма нищо лошо. По такъв начин всичко излиза навън. Тъжната музика, филм или стихотворение могат да подействат като катализатори на този процес.

         Въздишките облекчават натрупаното в диафрагмата напрежение и са едни от механизмите за освобождаване на чувства при много възрастни.

         Ако си позволите да ругаете, крещите, ритате стената или хвърляте предмети, по-лесно ще се отърсите от гнева. Потенциални способи за това са и спортове като футбола, голфа и тениса. Често пъти треперенето също уталожва бурните емоции, както подсказва изразът „треперя от гняв”.

Пречки в естествените пътища за освобождаване от травмите

         Нерядко се случва, възрастните да блокират пътищата, по които децата се освобождават от травмите си. Това става, когато родителите, учителите или по-големите деца в семейството потискат емоциите на по-малките чрез „програма”, възприета от самите тях в детството. Те възпират или затрудняват спонтанния израз на чувствата – плач, хихикане, викове и т.н. – най-вече защото той ги смущава, като им напомня за собствените им заровени травми. Кой от нас не е чувал думите „Хайде, хайде, не плачи”? Понякога те съдържат скрита заплаха, нерядко са съпроводени с шамар, но най-често представляват умишлено отклоняване на детето от естествения изблик на емоциите му („Ето, вземи това …”).

         Ако това потискане се упражнява непрекъснато, детето ще се научи да не плаче (вика, танцува, любопитства и т.н.), но същевременно ще остане с усещането, че спонтанният му отклик на различните преживявания е неуместен, че неговата истина е отречена. Когато този подход се прилага системно от родителите, той задушава плача и другите рефлекси за освобождаване от травма и постепенно създава „каменно лице” (при такива хора се забелязва видимо напрежение в лицевите мускули).

         Рефлексът на плача често се блокира много рано, още в първите няколко месеца или година от раждането на детето. Това обикновено става с момчетата, тъй като при момичетата плачът е по-приемлив. При гнева е обратното – за момичетата той не е позволен, докато при момчетата бива до известна степен толериран. В резултат се поражда изкривено емоционално поведение, което действа като недостатъчен и объркан заместител на блокирания израз на чувствата. Например, момичетата и жените често плачат, когато са истински ядосани, което е признак, че са в травматично състояние на потиснат гняв. По същия начин момчетата и мъжете застиват в травмата на скръбта, тъй като не успяват да „отпушат” сълзите си – понякога те изпадат в гняв, когато всъщност са тъжни.

Задръжки вследствие на страх

         Програмирането на страха започва още от детството – от притеснителната майка, която твърде много внимава детето да не се доближи до огън, височина, езеро или друга „опасност”, тревожи се, когато то е болно или предприема нещо, съдържащо минимален риск. Такова поведение може да стане натрапчиво. Ако непрекъснато чуват забраните „Не пипай там” или „Не прави това”, децата се научават да не изследват действителността и започват да се държат така, сякаш зад всеки ъгъл се крие смъртна опасност. Щом се изправят пред нещо ново, те възприемат нагласа на крайна предпазливост и често ограничават живота си само в средата, която познават.

         Този вид травматизиране е особено увреждащ, защото страхът блокира много други реакции.

Пренасяне на травмата в тялото

         Пример - Родителите на един мъж неизменно го отклонявали от неговите състояния на вълнение или разстроеност: прекъсвали плача му и го разсейвали с някаква играчка, потушавали възбудата му и я свеждали до лека усмивка. Същевременно винаги свивали рамене. Опитайте това движение и ще видите как то сковава способността ви да чувствате! Детето привикнало да свива рамене като родителите си и така постепенно „свило” и своята емоционалност. Веднъж прикрепено към този модел, израснало слабо и прегърбено, пренесло в тялото и превърнало в начин на съществуване емоционалната си травма. По този начин много особености в стойката биват предавани от родители на деца и отразяват потиснатите емоционални реакции, изплували на физическо ниво.

Като бебе едно момиченце винаги получавало храна или биберон, щом се разплачело, независимо от причината за това (бебешкият плач може да означава „нахрани ме”, „гушни ме”, „смени ми пелените”, „поиграй си с мен”, „обърни ме”, „студено/горещо ми е” и много други). Днес, когато не се чувства добре, детето по навик търси храна и расте пълно като родителите си, които вероятно са били отгледани по същия начин. (Трябва да отбележим, че в началото почти всяко дете оказва съпротива и се предава едва след продължителен, макар и в много случаи несъзнателен натиск от страна на родителите.)

        

Наследени предразположения

         Непреодолените травми и болестите, които произтичат от тях, обикновено датират от времето на нашите родители, баби и дядовци. Случаят на медицинската сестра, която обичала да се смее, ясно показва това. Травмите действително могат да се пренасят през стотици години. Сигурно ще бъде интересно за вас да се замислите над травмените модели в собственото си семейство. Ако например поговорите с най-старите членове на рода, вероятно ще откриете доста многозначителни факти. Може би ще доловите и тяхното отражение в самите себе си.

         Някои философи казват, че няма истинско начало. В този контекст, травмите също винаги са съществували и следователно присъства в семейството ви от много поколения.

         Помислете върху един такъв пример:дълго след четирите планирани деца, в семейството се ражда пето, нежелано момче. То израства с дълбокото усещане, че не е обичано, и в зряла възраст дава израз на травмата си от детството, изоставяйки собствените си деца, които понасят последствията от неговата студена и безчувствена на пръв поглед природа.

         Подобно поведение може да се повтаря в различни варианти поколение след поколение. Опитът, че проблеми като ревност „от трето поколение” съвсем не са рядкост.

Фамилност на травмата

         Когато видте  събрано на едно място семейство, често ще забележите  подобието в израженията на лицата им, в телесните им структури, в движенията им, речта им  и  в цялостното  поведение на отделните членове. Прилики има и по отношение на травмите, които се запечатват в човека под формата на спомени, мисли и чувства, напрежения в мускулите, структурни особености от рода на прегърбване или свиване на гръдния кош и като цяло в клетките на всички телесни системи. Травмите се проявяват също и чрез изтощение, липса на жизненост и сподавени чувства, които измъчват индивида.

Влияние на травмите в живота

Прекомерни и отслабени реакции - Поради програмирането и блокирането, описани по-горе, често се случва душевните наранявания да бъдат до известна степен потиснати и заключени. Така, всяка нова лека травма се прибавя към кълбото от травми, което непрекъснато расте, докато се превърне в някаква болест и се изяви на физическо ниво. По такъв начин, всеки път, когато преживяваме травма, тя извиква у нас, заедно със съответното ново чувство, и всички предишни травматични емоции. В резултат се получава прекомерна или отслабена реакция. Ето примери за неадекватни последици от натрупаната травма.

         Ако някой в автобуса ви настъпи, уместната реакция би била да му кажете направо и незабавно: „Настъпили сте ме. Моля, дръпнете се, защото ме боли.”

         Травматичната прекомерна реакция може да бъде следната: „Разкарай се, бе, дръвник, да не ти фрасна един!” Това е свръхреакция без обяснение, която издава доскоро потискан гняв, дълбока травма, ярост, отприщена агресивност и като цяло нападателна позиция.

         „Извинете, моля, бихте ли се отместили мъничко, ако обичате, стига да не ви притеснява” – това изречение, казано с плах гласец и мека усмивка, отново без да се изясняват причините, разкрива значителна интернализация и потискане на гнева при човек, възприел ролята на жертва.

Извън настоящето - Всяка затаена травма от миналото ограничава и обременява нашите реакции спрямо настоящето и ни държи в плен на стари модели на поведение. Вместо да реагираме подходящо на ситуацията, ние привнасяме в нея багажа си от миналото. Например, когато чуем за смъртта на далечен познат, изтръпваме от болка, защото си спомняме за кончината на някой от своите близки.

         Ако сме отгледани в страх, ще подхождаме крайно предпазливо към всичко, което вършим, ще се боим от новите неща и ще ненавиждаме промяната. Ако като малки сме били подлагани на насилие, сигурно ще се отнасяме насилнически към собствените си деца и ще ги удряме заради най-нищожни провинения.

         Травмите ни карат да нападаме, критикуваме и обиждаме другите, вместо да ги подкрепяме и окуражаваме.

         Така натрупаните емоционални наранявания обуславят ежедневното ни поведение.

Повторяемост - Когато травмата се загнезди в нас, тя започва отново и отново да се повтаря. Ако, например, човек е застинал в скръбно състояние, по-вероятно е животът му да се изпълни със ситуации, които предполагат скръб.

         Пример - Бащата на едно петнадесетинагодишно момиче бе напуснал семейството преди много време и травматизираното дете бе изградило в съзнанието си идеализиран негов образ. Вече като девойка тя непрекъснато привличаше за свои приятели младежи, които приличаха на бащата и винаги я изоставяха. Така несъзнателно поддържаше процеса на идеализиране и отхвърляне.

         Когато ги сполети неприятност, повечето хора я преживяват така, както са преживявали нещо подобно в миналото. По този начин, болката от старата случка се прибавя към болката от настоящето и я увеличава.

         На практика се оказва, че когато сме вътрешно травматизирани, ние привличаме събития, които причиняват връщане на чувствата, съпровождали травмата от миналото. Това явление може да се нарече  „повтаряне на сценария”.

         В тази повторяемост има известна логика. Травмата в нас кара лечебния ни разум (имунната система) да търси пътища за разрешаване на проблема. Чрез „повтарянето на сценария” ни се напомня за някогашната травма и ни се дава възможност да предприемем активни стъпки към собственото си излекуване. Ако заедно с това получим истинска и навременна подкрепа, можем да се избавим от всичките си травми. Тогава вече няма нужда от ново повтаряне, стига оздравяването да е съпроводено с вътрешно пречистване (емоциите)  и промени в поведението.

         По този начин, във всяка житейска криза са заровени семената на пълното ни оздравяване. Затова е изключително важно да я оценяваме правилно и да разбираме истинския й смисъл – всяка криза е израз на вътрешния ни проблем.

         Следователно, събитията в живота ни, особено тези, които смятаме за трудни и травматични, представляват признаците и симптомите на най-дълбоките ни първоначални травми или, с други думи, техни повторения. Като наблюдаваме „повторенията на сценария”, ние бихме могли да дешифрираме първоначалната травма. Това е мощно и практично средство за вникване в случилото се някога. То означава, че можем да прозрем миналото от позиция настоящето и обратно.

Тук, разбира се, става дума само за още един аспект на универсалния принцип за действието и противодействието.

Професиите също могат да отразяват „повторенията на сценария”. Съществуват много класически примери за това. Ето няколко, заимствани от ежедневната ми практика:

- Ветеринарният лекар, който като дете е изпитвал емоционална сигурност единствено с животните.

- Детективът, когото непрекъснато са мамили.

- Полицаят, когото като момче често са биели.

- Хирургът, преживял множество операции.

- Проститутката, пострадала като момиче от сексуално насилие.

- Библиотекарят, който някога е бил самотно момче, потънало в книгите.

        

Травматичното състояние обуславя в различна степен начина, по който хората градят живота си. Влиянието може да се наблюдава в професията, в житейския стил, във взаимоотношенията. Това важи еднакво за политици, поп-звезди, работници, служители, милионери и бедняци. Има  много хора, които почти неистово са „работили за освобождаването си от миналото” и въпреки всичко не са успели. Животът на всеки от нас представлява огромен травмен модел, като сравнително по-здравите аспекти са втъкани някъде вътре в него.

         Следователно, лекуването на емоционалните травми не е лесен процес.

„Повтарянето на сценария” често се превръща в страст. Житейският стил, обусловен от болезнената привързаност към нещо, говори за травматично състояние и представлява опитът ни да се скрием от него, да го отречем и в същото време да го изживеем напълно. Пристрастяването може да се прояви както в контактите ни с даден човек, в когото сме се вкопчили поради чувството си за несигурност, така и по отношение на цигари, алкохол, наркотици, работа или гледане на телевизия – терминът характеризира случаите на обсебване от едно-единствено натрапчиво занимание. Болестите могат също да се разглеждат като вид пристрастяване, при което поведението се е превърнало в заболяване.

Някои житейски ситуации ни подлагат на непрекъснат стрес, без да имаме възможност да ги избегнем. Можем да ги наречем повтарящи се неизбежни стресови фактори. Разбира се, някой би казал, че животът представлява непрестанен стрес, който е от съществено значение за индивидуалния и обществен прогрес. Това сигурно е вярно, но тук предлагам да се съсредоточим върху ситуациите, при които стресът е изключително силен.

Да вземем за пример човек, който има добре платена работа в професионална област с висока степен на безработица. Колегите му често повтарят: „Голям късмет извади с тази работа.” Той знае, че трудно ще си намери друго място, а освен това, трябва сам да изхранва петчленно семейство, но, ката или иначе, ненавижда онова, което върши. След няколко леки заболявания, хваща остра простуда, която преминава в белите дробове и се превръща в пневмония. Това се оказва единственият начин, по който успява да се откъсне от работата и да облекчи непрекъснатия стрес.

Някои професии просто не подхождат на определени хора и заболяването може да бъде, без индивидът да го съзнава, средство за спечелване на известна почивка. Необходимостта да се работи в подобна ситуация постоянно активира травмата и нерядко е фактор за чести заболявания.

Тъжен е случаят с един малолетен „престъпник”, който се пристрастява към наркотиците и за да си ги набавя, иска все повече и повече пари от скъпата си майка. Тя дава, тъй като обича своето дете и не е в състояние да му откаже. По-късно момчето прехвърля страстта си върху телевизията и няколко години прекарва почти цялото си време пред екрана. Никакви лекари и психиатри не успяват да помогнат. Майката не може да говори за това дори със съпруга си, защото темата е твърде болезнена. Бащата намира утеха и развлечение в кръчмата с приятелите си. В тази невъзможна ситуация, майката страда непрекъснато и дълбоко, в резултат на което се разболява от рак и умира.

Такива крайни случаи вероятно са редки, но по-леки техни варианти се срещат ежедневно.

Разбира се, положението може да се поправи. А съжаление, обаче, много често съответният човек не съзнава какво се случва в живота му, страхува се от промяната или е притиснат от икономическите обстоятелства. Не всеки е готов да положи нужните усилия, но в крайна сметка, за да се стигне до излекуване, винаги е необходимо да се предприеме нещо различно. Оказва се, че при критична ситуация, индивидът трябва да избере – или да се промени съзнателно, или да бъде променен, без да го съзнава, чрез болест или друго травматично събитие.

 Изглежда, травмата се задържа в нас и се повтаря поради един твърде очевиден човешки инстинкт. Хората обикновено се опитват да се борят с проблема, като вършат точно обратното на онова, което е необходимо. Показателен е случаят, при който не можете да понасяте родителите си и си казвате: „Никога няма да бъда като тях”, след което им обръщате гръб и се държите на разстояние. По този начин има много по-голяма вероятност да станете точно такива, каквито са те. За да разрешите личностни проблеми, свързани с родителите ви, по-добре е да сте близо до тях и да работите за преодоляване на вътрешното си раздразнение, иначе то ще се засили и затвърди. Нужно е да се изправите лице в лице с трудната ситуация.

         Факторът ирония като че преобладава при вродените човешки реакции спрямо проблемите. Да избягаме, вместо да ги разрешим, да ги пренебрегнем, вместо да ги приемем, да си платим, вместо да проявим доброта, и при всяко предизвикателство да заравяме главата си в пясъка – това са причините травмите ни да остават заключени вътре в нас.

Заболяването като криза

         Болестите и уврежданията на всички нива могат да бъдат разглеждани като положителни явления. Те представляват кризи, които нашата вътрешна необходимост създава, за да превъзмогнем травмите си от миналото и да променим вътрешния и външния си живот. Това са кризи, но не катастрофи.

Полезно е да познаваме травмите си

          Ако сме наясно с естеството на дълбоката си травма, по-лесно ще открием пътя, по който да преодолеем както самата травма, така и резултата от нея – заболяването. По този начин ще сме в състояние също да разберем колко дълго ще трае оздравителният процес и какви ще бъдат признаците за неговото правилно протичане.

         Познаването на травмите – как да се живее без тях, как да се надмогват и намаляват – може да помогне на бъдещи и настоящи родители, а и да подобри живота ни като цяло.

Неуспехи в лечението

         Поради продължителността, дълбочината и усложненията в травматичния процес, повърхностното лечение често не е достатъчно. Понякога човек дълги години прилага лечебни програми, изградени както върху традиционни, така и върху нетрадиционни методи, но те остават без резултат, защото не успяват да стигнат до корените на травмите му. Много от лечебните прийоми сякаш само се плъзгат по повърхността на проблема. Да се дават лекарства против симптомите на травматизиран човек означава просто да се заличават пукнатините и да се затвърждава отрицанието на травмата. Този подход не представлява дори опит за лечение.

         Често пъти целебни методи, включващи хомеопатията, акупунктурата, психотерапията, остеопатията и други, не успяват да досегнат корените на травмите, защото терапевтите и пациентите не осъзнават или не оценяват дълбочината на проблема и на съответното му разрешение. За преодоляването на дълбоки травматични състояния е необходимо да се третира прецизно същностният проблем. В много случаи това изисква  постоянство. Също така, пациентът трябва да възприеме нова нагласа към живота, нов стил на поведение, който да възпре натрупването на травми в бъдеще. И тук той се нуждае от подкрепа, за да открие начини да изразява гняв, страх или скръб по време на съответното травматично събитие, вместо да заключва тези чувства в себе си. Тъй като подобно упорито и дълбоко лечение не е от най-лесните, много често то не се осъществява успешно.

Лечебният процес

Щом травмата бъде излекувана, естествените процеси в човека взимат връх и болестите отшумяват.

         Лечението е обърнато към травмата, а тялото естествено започва да върши онова, което не е могло преди поради наличието на тази травма.

         Този процес е универсален и всеки от нас трябва да премине през него, за да се освободи от травмите си и да заживее пълноценно.

Това, което прочетохте до тук, в никакъв случай не претендира за нещо повече от бегъл преглед.  Изложеното дотук, показва травмите и болестите (или, с други думи, „затлачените енергии), свързани с тях.