Когнитивната психология изучава начина, по който хората възприемат, учат помнят и мислят за информацията. Убеждението, че голяма част от човешкото поведение може да се разбере от гледна точка на начина, по който хората мислят, поражда когнитивизма, където когнитивната наука , като междудисциплинарна област дава ход на когнитивното направление ,като продължение на хуманистичното направление и позитивната психотерапия. То от своя страна бързо се концептуализира и утвърждава в практиката на когнитивното консултиране и психотерапия през последните двадесет години, като свой индивидуален принос доразвива специфични психоаналитични коцепции за несъзнавания психичен свят на човека и изгражда нови концепции и техники за интервенция.
Започвайки с Платон и Аристотел, хората са размишлявали как да постигнат разбиране на истината. Платон твърди, че рационализмът предлага ясен път към истината, докато Аристотел залага на емпиризма като път към знанието. Според рационалиста единственият път към истината е обоснованият размисъл, а според емпирика - е педантичното наблюдение. Когнитивната психология, подобно на другите науки, зависи от работата както на рационалистите, така и на емпириците. Векове по-късно Декарт разширява рационализма на Платон, докато Лок доразвива емпиризма на Аристотел. Декарт разглежда интроспективния, рефлексивен метод като по-добър от емпиричните методи за откриване на истината. Лок, обратното, е по-ентусиазиран по отношение на емпиричното наблюдение. Лок вярва, че хората се раждат без познания, tabula rasa и следователно трябва да ги търсят чрез емпирично наблюдение. Идеята е, че животът и опитът „пишат” познанието в нас. За Лок следователно изучаването на ученето е ключът към разбирането на човешкият ум. Той е убеден, че няма никакви вродени идеи. Кант предлага синтез на тези видими противоположности, като синтезира становищата на Декарт и Лок, твърдейки , че и рационализмът , и емпиризмът имат своето място. И двете трябва да работят заедно в търсене на истината. Можем да разглеждаме становището на рационалиста като теза, а емпиричната гледна точка – като антитеза. Декарт предлага свой синтез, Хегел отбелязва как историята на идеите като че ли напредва през диалектически процес.
Към XX век психологията се оформя като отчетлива област на изследвания. В. Вунд се съсредоточава върху структурите на психиката, водейки се от структурализма, който има за цел да разбере структурата на психиката и нейните възприятия, като ги анализира на съставните им компоненти. Докато Уилям Джеймс и Джон Дюи се съсредоточават върху психичните процеси, водейки се от функционализма, където целта е да се разбере какво правят хората и защо го правят. От тази диалектика изниква асоциационизмът – който изследва как събитията или идеите може да се асоциират едни с други в съзнанието, за да доведат до форма на учене, представен от Херман Ебингхаус и Едуард Лий Трондайк. Той проправя пътя към бихевиоризма, като подчертава значението на психичните асоциации. Друга стъпка към бихейвиоризмът е откритието на физиологът Иван Павлов на принципите на класическото обуславяне. Джон Уотсън и по-късно Скинър са основните защитници на бихейвиоризма.Той се фокусира изцяло върху наблюдаемите връзки между поведението на организма и конкретните условия в средата, които засилват или отслабват вероятността определени поведения да се повтарят. Повечето бихейвиористи напълно отхвърлят идеята, че има смисъл психолозите да се опитват да разберат какво става в съзнанието на отделния човек, ангажиращ се с поведение. Гещалтпсихологията заявява, че най-добре можем да разберем психичните феномени, когато ги разглеждаме като организирани, структурирани цялости. Според това становище не можем напълно да разберем поведението, когато единственото, което правим, е да го разчупваме на части. Максимата „цялото и по-голямо от сбора на своите части” много уместно обобщава гещалтската преспектива. Едуард Толман и следващите бихейвиористи отбелязват ролята на познавателните процеси в повлияването на поведението. Сливането на мисленето и развитието в множество области води до появата на Когнитивната психология като отделна дисциплина, поведена от Джон Милър и Улрик Нийсър.
Когнитивната психология се корени във философията и физиологията. Философията иска да разбере общата природа на редица аспекти на света, отчасти чрез интроспекция, изследва вътрешните идеи и преживявания. Физиологията е научното изследване на поддържащите живота функции в живата материя, предимно чрез емпирични методи. Те се сливат за да формират основното течение в психологията. Като отделна област на психологическото изследване когнитивната психология се възползва и от междудисциплинни изследвания. Релевантните области включват лингвистиката,като например „как си взаимодействат езикът и мисленето”, биологична психология- „ например , кои са физиологичните основи на познавателната дейност”, антропологията- „например, какво е значението на културният контекст за познавателната дейност” и технологично развитие като изкуствения интлект- „например, как компютрите преработват информацията”.
Когнитивните психолози използват широк спектър от методи, включително и експерименти, психобиологични техники, самоотчети, изследвания на случаи, натуралистично наблюдение и компютърни системи, както и изкуствен интелект. Когнитивните психолози изучават биологичните основи на познанието, както и на вниманието, съзнанието, възприятието, паметта, представите, езика, решаването на проблеми, креативността, вземането на решения, разсъжденията, промените в развитието през жизненият цикъл, човешката интелигентност, изкуствения интелект и различни други аспекти на човешкото мислене.
Основният когнитивен модел анализира изграждането на концепции, схеми и вярвания за Света, Другите и АЗ-а, които зависят от емоционалните преживявания на индивида и основните събития в ранните периоди от живота му.
Когнитивният модел на Бек, показва, че опитът кара хората да създават вярвания или схеми за себе си и за света , които след това организират опита, обуславят и оценяват поведението. Схема на изграждане:
· Ранен опит
· Формиране на дисфункционални вярвания
· Критично събитие
· Активиране на вярвания
· Негативни автоматични мисли
· Симптоми на нарушения / поведенчески, мотивационни, афективни, когнитивни, соматични/
Формиране на дисфункционални вярвания - това са устойчиви убеждения или вярвания за себе си, другите и света, които човек формира в детството. Под влияние на най-ранния опит те се изграждат повече в негативна или повече в позитивна посока, но обикновено представляват мозайка от негативни и позитивни парчета, едни от които са преобладаващи или по-силно закрепени от други. А.Бек ги определя като ‘’когнитивни образувания, организиращи опита и поведението’’. Когнитивните схеми могат да бъдат адаптивни и неадаптивни. Неадаптивните имат за основа атавистични остатъци от праисторическото минало на човека, както и някои наследствени невропсихически фактори. Тези особености могат да бъдат усилени или отслабени от опита. Формирането на когнитивна уязвимост най-често се дължи на неправилно възпитание, травми, получени в детството, неефективно социално научаване и неадекватен опит.
Автоматични мисли – спонтанно възникващи мисли, които се предизвикват от определени стимули. Те отразяват съдържанието на по-дълбоките когнитивни схеми. Протичат бързо и обикновено са на границата на съзнателното. Често са израз на вътрешния монолог на човека и независимо, че могат да не бъдат изказани гласно, дават отражение на невербалното поведение. Когато са свързани с неадаптивни когнитивни схеми автоматичните мисли предшестват негативни емоции. Макар по принцип да са скрити, могат сравнително точно да се дефинират със съответната методика.
Активиране на вярвания – неправилните убеждения водят до някои систематични грешки при обработката на информацията и пречат на правилното мислене. А.Бек определя следните видове грешки на мисленето :
· Прибързани заключения - правене на изводи без наличие на доказателства
· Избирателна абстракция – обръщане внимание на детайли при игнориране на по-съществена информация
· Свръхгенерализация – прибързани заключения на базата на изолирани случаи
· Преувеличаване или омаловажаване – разглеждане на конкретен случай като по-важен или по-маловажен отколкото е в действителност
· Персонализация – стремеж да се свързват събитията със себе си без доказателства за това
· Дихотомическо мислене – /черно-бяло мислене/ мислене,което е поляризирано
· Тунелно мислене – избирателно,обикновено негативно мислене,под влияние на настроението
· Пристрастно обяснение – обясняване на поведението с отрицателни мисли и чувства
· Четене на мисли – илюзията,че знаем какво мислят другите за нас (обикновено негативно)
· Субективна аргументация – субективно оправдаване на силна емоция
Според Бек дисфункционалното поведение и негативните емоции се дължат на определени мисли, коити пречат на човека да се справя с житейските обстоятелства, предизвикват вътрешна дисхармония и болезнено преживяване на дори незначителни факти и събития. Мислите от този порядък се актуализират в резултат на т. нар. когнитивно преместване. Това е промяна в начина на обработка на информацията от нормалното ниво на по-ниско с помощта на първични схеми. Причините за това преместване са както в съществуващите предразположения, така и в резултат на стресови фактори. В резултат се засилва когнитивната уязвимост и склонността към автоматично мислене и грешки. Голяма част от хората, изпаднали в това състояние, предпочитат да се адаптират към него и да закрепят грешните модели на мислене и поведение, поради неспособността си да проверяват реалността на своите интерпретации. Когнитивните грешки не само способстват за проява на неадаптивно поведение, но и за неговото запазване. Пример за това е механизмът на поява и развитие на депресията, която Бек разглежда не само като настроение, а преди всичко като когнитивно състояние. При депресията, в резултат на неправилни когнитивни схеми, се актуализира когнитивна триада, съставлявана от:
· отрицателна представа за себе си
· отрицателна представа за света
· отрицателна представа за бъдещето
Взети заедно, тези три негативни модела на живот водят до безнадеждност и възникване на мотивационни, поведенчески и физически симптоми на депресия.
Основна цел на когнитивната терапия е привеждане в действие на системата за проверка на реалността. Терапевтът трябва да научи клиентите си:
· да улавят автоматичните си мисли и оттам да анализират базовите си когнитивни схеми
· да осъзнаят връзката между мислене, емоции и поведение
· да заменят когнициите, основани на предубеждения с реалистични интерпретации
· да променят предубежденията, които предизвикват неправилното възприемане на света
Както при всяка една терапия, и тук отношението терапевт - клиент е изключително важно за постигането на терапевтичен ефект.
Основен принцип в когнитивната терапия е принципът на колаборативен емпиризъм - през собствения опит и в колаборация с терапевта /при наличие на емпатична подкрепа/, клиентът да се образова, да усвои определени знания и умения - да се научи кое в неговия психичен живот какво е, защо е така и от къде идва, и как може да бъде променено. В този смисъл когнитивната терапия е структурирана и направляваща, но със задължително присъстваща емпатична подкрепа.
Важна част от ролята на терапевта е да съумее да създаде у пациента позитивни очаквания от терапията. Нужно е пациентът да се “спечели” за активен съмишленик, който да изучава и подлага на изпитания своите вярвания и очаквания., както в терапевтичните отношения, така и извън терапията.
Терапевтът трябва да изпълнява активна роля в изследването на когнитивно-афективните процеси на пациента и да влага емпатия във взаимоотношенията си с него, за да улесни задълбочаването му в собствените преживявания. Преценката на терапевта относно това, какво е препоръчителното поведение от негова страна във всеки един момент, се определя от вербалното и невербално поведение на клиента, от неговото емоционално състояние, от цялостните впечатления на терапевта от взаимоотношенията му с пациента до момента. Терапевтът трябва да се стреми към проучване на явленията, а не към интерпретацията им. Счита се, че единствено пациентите могат да бъдат експерти, що се отнася до техните преживявания. В този смисъл важно е поведението на терапевта да е уверено и професионално, но не и "експертно", критикуващо или порицаващо.
Установено е, че терапевтичните взаимоотношения влияят в много малка степен върху ежедневието на пациента, т.е. ролята на трансфера в тези взаимоотношения почти се изключва.
Терапевтичните цели и приоритетите в терапията, както и дневният ред на всяка сесия, се определят заедно с пациента.
Когнитивно-терапевтичната процедура започва със събеседване, в което се установява работното отношение, обяснява се същността на когнитивното въздействие и се събира информация за минали значими факти. Правят се списъци с проблеми и се определят приоритетните. Проблемите се разглеждат както от тяхната фактологична страна - възникване, прояви, интензивност, последици, така и от гледна точка на тяхната индивидуална когнитивна интерпретция - идентифициране на мислите, тяхното съдържание, както и на емоциите, до които са довели. Съставя се когнитивен профил на разстройството. Изготва се план за терапевтична интервенция, който се разяснява на клиента и се съгласува с него.
Терапията включва използване на различни поведенчески и когнитивни техники.
С цел предразполагане клинета към ефективна когнитивна работа често се използват поведенчески техники като релаксация, медитация, автогенен тренинг и др. - те помагат на клиента да превключи от една психична реалност /обикновено такава, изпълнена с напрежение и свързана с конкретна конфликтна ситуация/ в друга, по-балансирана.
Още от самото начало на терапията усилията на терапевта са насочени изключително много към това, клиентът да разбере, че съществуват непрекъснати взаимовръзки между мисли, емоции и поведение /телесно и действено/. При различните хора тези връзки могат да вървят по различен начин - да бъдат еднопосочни или двупосочни, да се задвижват от различни компоненти, но при всички случаи те съществуват. Терапевтът задава насочващи въпроси по отношение на мислите, емоциите и поведението, задължително записва това, което чува, води един вид образователна дискусия с клиента, в която му обяснява връзките между негативните мисли, негативните емоции и дезадаптивните поведения. Често се използват различни средтсва за онагледяване на казаното /напр. дъски за записи/. Дори само осъзнаването от страна на клиента на наличието на тези връзки е вече крачка напред по посока на постигането на контрол върху собствената психична реалност.
Отделя се специално внимание и на връзката между индивидуалната система на клиента и обкръжението му - неговата социална среда - доколо тя е подкрепяща, провокираща и т.н.
За идентифициране на негативните автоматични мисли и лежащите в основата им базисни когнитивни схеми на клиента, за проверка на тяхната реалистичност и коригирането им се използват различни когнитивни техники:
· логическо обосноваване - разкриване на връзката между мисли, чувства и поведение.
· разпитване – с цел идентификация на автоматичните мисли.
· използване на дъска за записи–за онагледяване на мисловния процес.
· подбуждане на клиента да прави неща, които го плашат – с цел уточняване на мислите.
· уточняване представите на клиента за ситуациите
· самоконтрол на мислите -записване на мислите извън сесията - кога се появяват, ситуации, придружаващи емоции.
За проверка на реалистичността иа автоматичните мисли и тяхното коригиране се използват следните техники:
· Сократовско разпитване - чрез въпроси за алтернативи се подлагат на съмнение убежденията и схемите на мислене
· идентифициране на когнитивни грешки - консултантът директно посочва грешките в мисленето на клиента
· декатактрофикация – иска се от клиентът да обясни какво ще се случи, ако това, което си мисли, стане. Целта е да покаже несъстоятелността на страха.
· реатрибуция - проверяване на автоматичните мисли и лежащите под тях убеждения.
· децентрализация –помага се на клиента да се избави от чувството, че всичко е съсредоточено на тях.
· рационални реакции - клиентите се научават да реагират по-рационално на автоматичните мисли.
За идентификация и промяна на скритите убеждения се използват техните мисловни проекции или директни техники като:
· сократовско разпитване – цел - въпросите да предизвикват размисъл.
· когнитивни експерименти - мислено разиграване на определени ситуации с цел проверка на истинността на убежденията
· образно пресътворявана на патогенните събития - с цел да се накара клиента да преживее отново травмиращото събитие и да види механизма на формиране на убежденията;
· сравняване и доказателства на ползи и загуби по отношение на различни мисли и поведения - обсъждат се предимствата и недостатъците на негативните мисли и това, те повече помагат или пречат на клиента;
· реконструиране на убежденията - преформулиране на убеждения, като се избягва ирационалността.
С цел проверка истинността на автоматичните мисли и подпомагане на клиентите да усвоят конкретни поведенчески умения, в когнитивната терапия се използват и различни поведенчески техники:
· планиране на дейността - съставяне на разписания и графици
· поставяне на задачи с нарастваща трудност
· оценка на задоволството - в скала от едно до десет всеки ден се регистрира задоволството, което е изпитано от свършването на нещо
· провеждане на експерименти в изкуствена и реална ситуация – клиента извършва дейности, от коити се притеснява или страхува.
· Основно правило - експериментът да бъде планиран така, че да няма провал
· разиграване на роли - клиентите играят роли, които по принцип са им непривични и чужди
· репетиция на поведения - клиентите се карат да повтарят определени реакции в конкретни ситуации, за да усвоят правилните, извън контекста на мисленето
· задаване на различни задачи за домашно /обиновено те са продължение на нещо, вече правено по време на терапията - напр. записване на мислите извън терапевтичната ситуация - кога се появяват, при какви ситуации, какви са придружаващите ги емоции, или откриване на допълнителни доказателства за или против някое убеждение/ и оценка на ефекта от тях.
Целта на всички тези техники е да накарат клиента да започне да проверява реалността на своите автоматични мисли и базисни схеми, отнасяйки се към тях като към хипотези, които трябва да бъдат проверени, и това да доведе до една по-близка до реалността когнитивна преработка на информацията.
Един вариант на прилагане на техниките за преформулиране на мисленето в когнитивната терапия би могъл да изглежда така: записваме каква точно е проблемната ситуация, какво се е случило с клиента, след което питаме какво е било първото нещо, което си е помислил той в тази ситуация и го караме в проценти да отмери, доколко е бил убеден в истинността на своята мисъл /ако е необходимо, дори му чертаем скала с проценти, за да го улесним/. На следващия етап го питаме за емоцията /или емоциите, ако са повече от една/, които е изпитал, и отново го караме в проценти да отмери тяхната интензивност. Като преминаваме от един етап към друг, винаги се връщаме назад и припомняме всичко казано дотук /мисли, емоции…/. Самите техники за преформулиране могат да бъдат най-различни. Можем да накараме клиента да даде три доказателства в подкрепа на това, което мисли, след което те биват дискутирани заедно с терапевта, като целта е да бъдат подложени на съменение. След това от клиента се иска да даде три доказателства за обратното. Този път терапевтът е подкрепящ, емпатично-спонтанен. И когато оспорва, и когато подкрепя, терапевтът е автентичен - прави го, защото е достатъчно добре запознат с фактите, а не заради самото оспорване/подкрепяне. След всичко това клиентът отново отмерва в проценти, доколко е убеден в първоначалната си мисъл. Същото се повтаря и за емоциите, като се пита и за новопоявили се такива. Накрая обикновено се дава домашна работа - от клиента се иска да продължи схемата, като сега обаче измисли 20 доказателства за и против.
Психотерапевтичният подход на Бек е разработен най-вече за лечение на депресия. По-късно на тази база се създават подходи към лечението на различните тревожни, хранителни, личностови и др. разстройства.
Съществуват поне 20 отчетливи когнитивно-поведенчески терапии. Те се отличават една от друга по конкретните техники, които използват, но всички подчертават етиологичното значение на дезадаптивните, ирационалните когниции в развитието на психичните разстройства и подкрепят лечението на психопатологията чрез терапевтичен процес на когнитивно преструктуриране.
В т.нар. терапии, насочени към решаване на социални прблеми (Д'Зурила и Голдфрид) се изхожда от идеята, че психологическият дистрес може да бъде разглеждан като реакция в отговор на проблеми, за които човек смята, че няма решение.
На клиентите се предлага тренинг, който се състои от няколко стъпки. Първоначално, те се учат да възприемат своя дистрес като реакция на неразрешен проблем, а проблемите - по-скоро като възможности или предизвикателства, а не като заплахи. След това клиентите се учат да идентифцират самите проблеми; да генерират колкото се може повече решения, без значение доколко осъществими или ефективни са те. На следващия етап клиентите трябва да могат да оценят, до какво би довело всяко отделно решение, и накрая те трябва да изберат най-ефетивното от всички - такова, което да съответства на целите, които са били първоначално поставени.
Д.Майхенбаум е авторът на друг вид терапия - т.нар. тренинг чрез инструкции към себе си. Майхенбаум разглежда познанията като инструкции към себе си /или "вътрешна (скрита) реч" по терминологията на Л.Виготски/, използвани в създаването на поведенчески умения. В процеса на заучаване на дадено умение тези инструкции са на нивото на съзнанието. След научаването те се отдръпват от съзнанието и поведението започва да се извършва автоматично. Научаването на абнормни инструкции води до нежелано поведение. Ако инструкциите са били погрешни или непълни, по-късно пациентът изпитва тревожност, тъй като не е сигурен, дали извършва адекватно поведението.
Терапията се състои в научаването на нови инструкции към себе си чрез моделиране. Пациентът си представя как следва нов набор от инструкции за нов набор от поведения.
Когнитивно-поведенческа е и мултимодалната терапия на А.Лазарус. Основната предоставка в подхода на Лазарус е, че хората представляват сбор от седем дименсии: поведение, афективни процеси, усещане, представи, когниции, междуличностни взаимоотношения и биологично функциониране. Ефективната терапия, според Лазарус, трябва да идентифицира проблемите, които съществуват по всяка една или по част от дименсиите, да определи реда, по който те ще бъдет решавани и след това към всяка проблемна област да бъдат приложени такива техники, които най-добре биха прилягали към съответната област. Лазарус е един от първите, които се обявяват за интеграция на отделните психотерапевтични техники. Според него, ако в даден случай техника от гещалт-терапията би могла да бъде полезна, то тя трябва да се използва, без значение на кое направление по принцип си верен.
Друг вид когнитивно-поведенчески терапии са терапиите за самоуправление. Самоуправлението е термин, отнасящ се до определени естествени процеси, чрез които хората направляват и контролират поведението си. Някои от процесите, свързани с този подход, включват:
1.самонаблюдение
2.стандарти на изпълнение
3.очаквания за изпълнението
4.атрибуции за успеха и неуспеха
5.самоподкрепяне.
Терапиите за самоуправление оценяват горните потенциални проблемни области и след това определят лечение, което е подходящо за конкретния пациент и проблем.
Всички когнитивно-поведенчески терапии, макар и различаващи се по конкретните техники, които предлагат, в същността си са сходни - те всички носят в себе си посланието, че човек може да преодолява своите психологически проблеми, променяйки своето мислене. При всички акцентът е върху това, че начинът, по който хората възприемат и интерпретират себе си и света, е основният детерминант за това, какви ще са те, набляга се и върху факта, че хората могат да избират как да възприемат и интерпретират нещата, могат да избират и своето поведение и това дали да го променят или не. Всички когнитивно-поведнчески терапевти разглеждат менталните процеси на своите клиенти, фокусирайки вниманието си върху нещата, така, както са възприемани те от клиента. Не това, което идва от външния свят само по себе си, контролира нашето поведение - нещо, в което класическите бихевиористи са убедени, нашите емоции и поведение се определят от това, как ние възприемаме света. Фокусът в когнитивно-поведенческите терапии определено е върху когнитивното измерение на човека и върху твърдото убеждение, че човешкото съзнание не може да бъде "пленено" при никакви обстоятелства и в мисленето се съдържа ключът към позитивната психологическа промяна.
С тези свои убеждения когнитивно-поведенческата терапия се полага много близо до хуманистичните и екзистенциални подходи в психотерапията - клиентите трябва да бъдат разбирани от позицията на тяхната лична гледна точка, на техния феноменологичен свят, тъй като имено преживяването на света контролира живота и поведението; акцентът е върху свободната воля на личността. Човек не е заложник на своето минало, а нерекъснато прави избори, избирайки по този начин какъв да бъде. Силата да се осъществяват промени се съдържа в самия индивид.
