1. Научната теория
2. Кратка история на теоретичното мислене в психологията
3. Критерии и параметри на развитието
4. Теория на развитието на Х. Вернер
5. Теория на растежа и съзряването на А. Гезел
6. Еволюционно-етологични теории
7. Руски теории на развитието
8. Екологическа теория на развитието на У. Бронфенбренър
9. Трансперсонални концепции за развитието
10. Американски изследователски подходи към развитието
11. Групово-социализационна теория на Дж. Харис
12. Феноменологично-ситуационистка теория на М. Мерло-Понти
13. Български концепции за психичното развитие
14. Перспективи на изследването на психичното развитие
2. Кратка история на теоретичното мислене в психологията
3. Критерии и параметри на развитието
4. Теория на развитието на Х. Вернер
5. Теория на растежа и съзряването на А. Гезел
6. Еволюционно-етологични теории
7. Руски теории на развитието
8. Екологическа теория на развитието на У. Бронфенбренър
9. Трансперсонални концепции за развитието
10. Американски изследователски подходи към развитието
11. Групово-социализационна теория на Дж. Харис
12. Феноменологично-ситуационистка теория на М. Мерло-Понти
13. Български концепции за психичното развитие
14. Перспективи на изследването на психичното развитие
1. Научната теория
Теорията е форма на интелектуално отнасяне към света като цяло или към неин фрагмент. Думата “теория” е от старогръцки произход и значи “съзерцание”. В това значение се чувства стремеж светът да бъде схванат непосредствено, неподправено от човешко действие и страст. В думата се съдържа копнеж да се улови скритата определеност на нещата във вид на същност, истинност. В тотален мащаб теоретични са физиката и философията. Пропити от теоретичност са също химията, математиката и част от биологията. Другите науки изграждат дребномащабни и плуралистични теории за своята предметна област.
Учените се стремят да направят теория от своите занимания, или да проверят определени предсказания на заварена от тях теория. Методите на изследване съществуват заради теорията, а не обратното. На структурно равнище теорията се състои от съвкупност от понятия, съединени от релации между тях. Така теорията може да се оприличи на понятийно-релационна мрежа. В определени случаи теорията заедно с практиката на нейното използване за изследване и с даден стил на мислене образуват “научна парадигма” (Т. Кун). Физиката, химията, биологията и може би математиката са “монопарадигмални науки. В дадено време в тях има господстваща система от научни твърдения – единна теория – и “добра” практика, приета от почти всички, наричащи себе си “физици”, “химици”, “биолози”. Да ги отхвърляш значи да дисквалифицираш себе си като представител на съответна наука. Това единомислие не е резултат на конформизъм, а по-скоро на вяра, че такава трябва да бъде науката. Тази вяра в историко-научен план се е рушала в сблъсъка с множество аномалии на обяснителните схеми на господстващата теория и се стигало до т. нар. “научни революции” (пак по Т. Кун). В случая за нас е важно, че в дадено време теорията в “добре развитите науки” е единствена и безалтернативна за повечето учени.
Теорията има няколко специални функции – описателна, измервателна, обяснителна, предсказателна и формираща. Всяка предхождаща функция в указаната поредица е предпоставка за реализацията на следващата. В образцов вид тези функции се изпълняват във физическата теория.
Често се говори, че науката има емпирични и теоретични слоеве. Първите съставляват база данни и факти, от които после се градят теоретични конструкции. Всъщност по-често се случва обратното – едни сътворени чрез въображението системи от теоретични твърдения си търсят емпирично потвърждение и вторично произвеждат данни и факти. Така фактологията на науката е теоретично обременена още при възникването си. Затова не съм склонен да мисля, че си струва да говорим за “чисти” и “първични” данни и факти на науката. Понякога се случва и така: биват откривани особени “феномени”, които служат като предизвикателства да бъдат асимилирани от теорията.
Как стоят нещата в психологията? Психологията далеч не се подчинява на този модел на монопарадигмална научност. Тук цари теоретичен плурализъм. Както казва Л. С. Виготски, в психологията съществуват много психологии, защото няма една психология. В това изказване се таи мечтата по едната единствена психология, която да е приемливо обяснение на психологическите феномени за всички психолози. Всъщност у всички теоретици се забелязва желание да превърнат любимата си теория в единственото легитимно обяснение на психическата реалност. Метафорично последното може да се нарече “теоретичен империализъм”. Всъщност психолозите-теоретици често действат като обикновените хора, на които им е трудно да бъдат безпристрастни наблюдатели на едно зрелище без да си формират пристрастно отношение към участниците и то дори на един от тях. Тази почти всеобща човешка склонност се проявява и когато хората разсъждават теоретично – те копнеят да уловят единната истина чрез единствено адекватната й теория. Всъщност в теоретичното изследване възникват философски питания – има ли истина изобщо, може ли тя да бъде “уловена”, с какви средства, как може да проверим дали не се заблуждаваме? Отговорите са много, тук няма да ги разглеждам, само ще отбележа, че са върху тях си струва да се мисли упорито и с пълна откритост.
И така в психологията за разлика от физиката съществува теоретичен плурализъм. Често това се приема като фундаментален недостатък на психологическото познание. На него обаче може да се погледне и позитивно – хубаво е, че психологията позволява множество гледни точки върху психичната реалност. Предимството на психологията е в богатството на възможните перспективи, които обуславят и множественост на въздействията върху психологическата реалност. Реално психологията е стартирала като конкуренция на няколко изследователски програми (М. Г. Ярошевски), а по-нататъшното й разгръщане е увеличило главоломно нейните обяснителни модели и концепции. Следва да се отбележи, че всяка от множеството теории в психологията има свои области на релевантност, където тя намира потвърждаващи жизнени ситуации и психологически практики, а за останалите области съответната теория мълчи, нямайки какво да каже. За да добие минимална валидност дадена теория следва да намери поне една област на релевантност, иначе казано да бъде потвърдена поне в един тип жизнени ситуации. Областите на релевантност се състоят от проведени експерименти, извършени наблюдения в естествена среда и пр., които са предсказани от или вторично се съгласуват с теорията. Всяка психологическа теория не е въобще за субективния свят като цяло, а обяснява дадени психологически явления – когнитивни, емоционални, личностни, групови, морални и пр. Никой не е създал теория, чиято зона на релевантност е психологическия универсум в неговата пълнота.
Ще нахвърля една условна стадиална схема на развитието на теоретичните конструкции в науката въобще и в психологията в частност. В началото у даден изследовател се появяват възгледи за феномени, които той изучава (І стадий). След това тези възгледи добиват системно-логичен вид и прерастват в персонална концепция (ІІ стадий). След това чрез лични усилия или чрез последователи, концепцията добива емпирична достоверност. Иначе казано, около концепцията се замислят и провеждат емпирични изследвания, които я потвърждават в някаква степен (ІІІ стадий). Поради съотвествие с духа на времето или поради качествата й, концепцията получава социално-научно признание – брой цитирания, финансиране и пр. Това й създава авторитет, който нерядко се преживява като статут на истинност (ІV стадий). Последният V стадий показва някакво чувство за изучаваната реалност (в нашия случай човешко психично развитие), което вече не се опира на теории, а е интегрален израз на интуицията на най-големите изследователи.
Строго погледнато, в психологията на развитието същестуват възгледи и концепции на разни стадии на теоретично развитие. Най-авторитетните концепции (на ІV стадий) биват тържествено наричани “теории”. Всъщност това означава, че те са получили достатъчно солидно публично признание. Това не винаги гарантира истинност, а по-скоро съответствие на духа на времето.
Само по себе си разнообразието от концепции относно развитието е постижение на психологическата общност. На това разнообразие може да се гледа и позитивно – то позволява психолозите да имат различни очаквание в разнообразни ситуации, в които е възможна психологическа интервенция. Това води до гъвкави подходи и до нетривиални решения.
2. Кратка история на теоретичното мислене в психологията.
Теориите на “големите” науки – физика, химия и математика – са най-впечатляващите колективни интелектуални постижения на човечеството. През първия век от своята самостоятелна история психологията е имала претенции да бъде подобна на “големите” науки. В най-голяма степен тази претенция е водела до конструиране на широкомащабни психологически теории. това са били интелектуални проекти с оптимистична визия за разкриване на закономерности и евентуално закони на субективната реалност. Тъй като теориите рано започнали да се размножават, запазвайки известно фамилно сходство, коректно е да се твърди, че са възникнали “главни направления” на психологията – това били интроспеционизмът, бихейвиоризмът, гещалтизъм, функционализмът, психоанализата, културно-историческо направление, хуманистично-психологическо направление, когнитивизмът, трансперсонализъм. Във всяко от тях възникнали конкуриращи се, дори конфликтиращи теории, а те на свой ред се подкрепяли и развивали от конкретни научни школи, или от видни самостоятелни мислители. С известно огрубяване и субективни пристрастия, ще ги представя във вид на следната таблица:
Таблица 1. Връзка (генетическа или по смисъл) между общопсихологически теории и концепции за развитието
Направление Теории Школи и видни представители
Интроспеционизъм Аналитичен интроспекционизъм Систематичен интроспеционизъм, феноменология Школи на В. Вунд, Е. Титченер, Вюрцбургска школа, Ф. Брентано, феноменологични школи на М. Мерло-Понти, В. Дилтай и др.
Бихейвиоризъм Класически бихейвиоризъм, Радикален бихейвиоризъм Школи на Уотсън, Е. И.П. Павлов, Толмън, К. Хъл, Б. Скинър
Гещалтизъм Теории на М. Вертхаймер, К. Кофка, В. Кьолер, К. Голдщайн, К. Левин, Х. Вернер Берлинска школа, Лайпцигска школа, Х. Уиткин, Е. Гомбрих, Р. Арнхайм, школата на К. Левин и др.
Функционализъм Теории на Ч. Дарвин, У. Джеймс, Дж. Дюи, У. Макдаугъл, А. Гезел, П. Анохин, К. Лоренц, Е. О. Уилсън, Ж. Пиаже, А. Валон, екологическата психология на Дж. Гибсън, късният У. Найсър Чикагска школа (Дж. Дюи, Х. Мийд и др.), социобиология, етология, школа на П. Анохин, школа на Ж. Пиаже и др.
Психоанализа Теории на З. Фройд, К.-Г. Юнг, А. Адлер, ранният Е. Фром и др. Фройдова школа, юнгианска школа, школа на А. Адлер, британска школа, френска школа и др.
Културно-историческо направление Теории на късния Вунд (след 1900-та г.), Е. Шпрангер, Л. Виготски, Дж. Брунер, марксистка психология (А.Н. Леонтиев, А. Лурия, С.Л. Рубинщейн), Р. Харе, Дж. Шотър, Вернан и Мейерсон и др. Школи на Виготски, Брунер, Леонтиев, Р. Харе френска школа на Вернан и Мейерсон и др.
Хуманистично-психологическо направление Теории на Г. Олпорт, Ш. Бюлер, Е. Маслоу, късният Е. Фром, Ж.-П. Сартър и др. Школа на М. Селигман, школа на М. Мерло-Понти
Когнитивизъм Информационни теории след ІІ Св. Война, Теории на У. Найсър (в ранния период), Ф. Бартлет, Д. Бродбенд, Дж. Андерсън, Х. Саймън, А. Нюъл, Дж. Кели и др. Школа на Ж. Пиаже, школа на Дж. Брунер, школа на П. Я. Галперин, конструктивистка школа на Дж. Кели
Трансперсонализъм Теории на Ч. Тарт, К. Уилбър, С. Гроф, Д. Бом, Дж. Кришнамурти, П. Успенски и др. Школи на К. Уилбър, будистка психология, школа на Успенски-Гурджиев, последователи на К. Кастанеда
Пак ще повторя, че горната таблица е предназначена да покаже генетична връзка или поне смислово родство на психологически концепции за развитието с големите общопсихологически теории. Инфраструктурата на концепциите за развитието е показана в Таблица 2 в следващия раздел. След ІІ Световна война настъпва криза на общопсихологическото мислене и се констатира, че те стават по-скоро стилове на мислене, отколкото кохерентен корпус от твърдения.
3. Критерии и параметри на развитието
Психическото развитие у човека съставлява многообразна и комплицирана проблематика. Учебниците по психология излагат концепции на 5-6 автори, станали учебникарска класика. При това се избират концепции, които обясняват не развитието като цялостен процес, а някакви линии и аспекти на развитието – интелектуално, морално, емоционално, волево и пр. Тъй като всяка от тях прави предмет на обяснение различни аспекти на развитие, неявно се загатва, че тези концепции не си противоречат, а по-скоро се допълват. Тук ще заявя открито, модифицирайки изказване на Л. Виготски, че има много концепции за развитието, защото няма една авторитетна теория, която да създаде необходимия консенсус сред изследователите. Всъщност многообразието на концепциите се вижда не в учебниците, а в научните статии в авторитетните списания. Ще вметна, че адекватната форма на научна комуникация е статията, а не учебника или научната монография. Все пак множеството възгледи за развитието на психиката позволява типологизации от различно естество и ще се опитам да предложа моя типологизация.
Първо, искам да отбележа, че следва да се отличат няколко принципно различни страни на развитието централен процес (същност) на развитието, съдържание на развитието (Какво се развива?), критерии на развитието (количествени и качествени, необходими и достатъчни), движещи сили на развитието (Малко ли са или много? Хетерогенни ли са, или хомогенни?), резултати на развитието (цялостен ефект и/или сбор от частни ефекти). Да се разбере развитието следва да се отговори на серия от въпроси (вж. такъв списък от 13 въпроса, макар и неизчерпателен, в бакалавърския курс по психология на развитието, има го на диска!). За да структурирам изложението по ясен начин, ще типологизирам възгледите за развитието в таблица, следваща по-долу. Бързам да уточня, че много трудно се прави разлика между критерии и ефекти на развитие, но в таблицата се опитвам да я установя известно различие между тях.
Таблица 2. Типология на концепциите за психично развитие у човека
Същност (централен процес) на развитието Съдържание на развитието Критерии за развитие Резултати (ефекти) на развитието Автори, придържащи се към съответния възглед
Уголемяване и диференциация на жизнени сили; растеж, подобен на семето на растение Ритмично нарастване на жизнените сили Оцеляване, способност за отглеждане на поколение. Нарастваща адаптивност, гъвкавост и бързина на реагирането, експанзия Психична зрялост.
Все по-адекватно реагиращ на средата организъм, големина, хармония и ритмично действие на базисните психични функции А. Гезел, Л. Търмън, частично етология и социобиология
Епигенеза (предоопределен набор от психични трансформации) Разгръщане на серия качества в универсална последователност Серия от стадии с нормативни характеристики, навременно навлизане във всеки стадии, количествени параметри на съответния стадий Всяка линия (интелектуално, емоционално, волево и пр.) на развитие има свои специфични качества; степен на реализация на набор от архетипи Х. Вернер, Ж. Пиаже, Е. Ериксон, Д. Левинсън, К.-Г. Юнг, частично етология и социобиология
Сума от фактори, заедно предизвикващи конфигурация от промени Формиране на психически механизми. Множество образувания от хетерогенно естество, специфични за съответна фактурна структура Степен на уравновесяване на средата, в която действат факторите, формиране Множество феномени на развитие, пъстри и многообразни, подлежащи на документиране. Съответствие на социални изисквания. А. Бандура, У. Бронфенбренър,повечето руски автори
Удовлетворяване на система от потребности, изразяващи човешката природа Навици, знания, умения, способности, дейности, образуване на нови потребности Разумна степен, самостоятелност и хармоничност на удовлетворяване потребностите, самоактуализация Конфигурация от привични равнища на удовлетворяване на потребностите Е. Маслоу, Г. Олпорт, К. Левин Л. И. Божович
Пост-модернистични възгледи Неопределен набор от потенции, които се реструктурират чрез импровизация и воля Творчество, степен на индивидуална свобода, стремеж към максимум удоволствие. Развитието е сума от частни постижения, а не унитарен процес. Смислови образувания.Уникална индивидуалност. Творчески постижения, достигане на равнището на висока духовност К. Герген, трансперсонална психология, позитивна психология
Таблицата представя доста огрубено приликите и отликите между групи концепции, получили широко признание. Всъщност така се получава с типологизациите, но последните правят хетерогенни области по-лесно разбираеми. Изрични параметри на развитие се изследват само от факторните концепции. Само по себе си обособяването на фактор и включването му в рамка на каузално изследване (експеримент) дава възможност за количествено регистриране на ефекти и критерии, т. е. параметри. Колкото и да се различават по предпоставките и предсказваните ефекти, всички концепции предполагат образуването на цялостен краен резултат на развитието – тип личност, характер, его-идентичност, индивидуалност, жизнена позиция и пр. Всъщност концепциите могат да се подредят и по движещите сили на развитието, които се приемат за водещи – биологични, социални и творческо-авторски, приемащи собствената активност на индивида за двигател на психичното развитие. Тук следва да се направи уговорката, че са предлагани разнообразни концепции от еклектично естество, които имат смесени и противоречиви предпоставки. Само че те не се поддават на типология и критериите им са разнородни.
4. Теория на развитието на Х. Вернер
Няколко от ключовите идеи на Хайнц Вернер (1890-1964) са отбелязани в началото на компютърната версия на бакалавърския курс по Психология на развитието. Тъй като Вернер е един от най-впечатляващите теоретици на психичното развитие, ще предложа допълващ коментар тук. Ключовата идея на Вернер е т. нар. от него “ортогенеза” – развитието се осъществява от цялото към частите. Иначе казано, развитието е процес на увеличаваща се диференциация, водещ до образуване на йерархични равнища. Идеалното развитие би трябвало до бъде континуално, но като индивидуална серия промените в психичните структури и процеси стават внезапно и сътворяват нови форми и равнища. Реално се наблюдават “празнини”, прекъснатост в развитието. Развитието като понятие е идеализиращ конструкт. В конкретното изследване се забелязват множество индивидуални форми на развитие, повлияни от конкретния материал и контекст на развитието. Всъщност развитието е флуктуиране между серии на прогресии и регресии. Един и същи индивид осцилира спрямо обичайното си равнище на функциониране, регресирайки или прогресирайки в конкретни ситуации. Така у индивида съ-съществуват различни равнища на йерархическа организация на дадена психична дейност. Всъщност диференциацията на процеси и структури на психиката може да бъде вертикална и хоризонтална (специализираща). Развитието се описва с поредица измерения: “синкретично – дискретно”, “дифузно – разчленено”, “ригидно – гъвкаво”, “лабилно – стабилно”. Развитието не е по необходимост само постъпателен процес. В конкретни случай, например, креативни актове, индивидът трябва да регресира до по-ранен стадий на диференциация на преживяванията си.
Ортогенетическият принцип значи още, че всеки организъм има тенденция да достигне присъщо за него равнище на психологическа зрялост. Така в развитието е заложен известен телеологизъм (насоченост към крайна цел). Ортогенезата значи също, че по-ранните фактори и динамични сили, структурирали съответно преживяване и поведение, скрито присъстват в по-високото равнище. Това дава възможност индивидът да разбира себе си въпреки флуктуирането на равнището на функциониране. Също така възрастният може да разбере преживяването на детето, а цивилизованият човек – примитивния или праисторическия.
Обикновено развитието се проследява като диференциация на цялости от биологично ориентирани психолози. Вернер придава всеобща валидност на ортогенетичния принцип – според него той важи на филогенезата, културогенезата на психиката, за онтогенезата и за микрогенезата на психичните актове. Така ортогенезата действа като общопсихологически, а не като частен принцип. Вернер е убеден, че има такива общи и формални сходства на различните серии на развитие (фило-, сравнително-психологически, онтогенетически, микро-генетически и пр.), но те не обезсмислят развитието като индивидуална форма, напротив, може да бъде разбрано тъкмо като конкретизиран процес. Психологията на развитието като академична дисциплина е възможна именно чрез разработване в детайли и тънкости на съдържателните аспекти на развитието. В емпиричен план Вернер настоява, че традиционната експериментална психология следва да изостави пренебрежението към времевите ефекти на психичните феномени. Пак ще изтъкна, че за Вернер феномените са събития, разделени на серия от стадии. В този смисъл и най-обикновеното изследване следва да се мисли като микро-генетическо.
Идеята на Вернер не е тривиална, защото повечето емпирични изследователи приемат, че развитието е линеен процес и е сума от причини (фактори) и следствия (придобивки). Но принципът на ортогенезата не е същностно закрепен за биологичните интерпретации на психиката. По същество М. Мерло-Понти, един субективно ориентиран изследовател, по свой начин утвърждава ортогенезата във феноменологични термини. Мисля, че развитието на ситуационния репертоар става предимно чрез диференциация на ситуационни прототипи.
5. Теория на растежа и съзряването на А. Гезел
Арнълд Гезел (1880-1961) е представител на второто поколение американски изследователи на детството. Казвам “изследователи”, защото той и други от неговото поколение не са се идентифицирали с психологията като наука, а по-скоро с детството като културен, образователен и психо-биологически проблем. Задно с Луис Търмън Гезел станал рупор на био-генетическия подход в САЩ. Впрочем А. Гезел бил педагог и медик по образование и може би затова предпочел да интерпретира феномените на детството в термините на “индивидуалност”, “растеж”, “съзряване”, “поведенчески последователности”, “цикли на развитието”, “равнища на зрялост”, “поведенческа биография на детето”, “закони на растежа” и пр. От тази терминология” се вижда, че Гезел имал склонност да свежда менталното развитие до биологични закономерности. Централно понятие за Гезел е “съзряване” (maturation). За него то означава, че индивидите се развиват само в обсега на генетически детерминирана последователност от поведенчески диспозиции. Тук искам да отбележа, че Гезел се е повлиял от доминиращия климат на бихейвиоризъм в американската психология по неговото време, макар и да не признава това изрично. Това праличава в терминологията, с която си служи, но за разлика от бихейвиористите Гезел не приема, че всяко поведение може да се усвои и модифицира чрез адекватно обуславяне. Факторите на средата могат да ускорят или забавят съзряването, но не и да променят последователността на фазите (стадиите) на съзряването. Гезел смята, че неврологичното съзряване е предпоставка на физическото и ментално съзряване на детето. Гезел е убеден, че първите 5 години са решаващи в цялостното развитие на детето и образуват “ядрото на неговата личност.
Според Гезел всяко поведение се разгръща като редица от стадии на усвояване (построяване на модели с кубчета, рисуване, качване по стълба) и то се реализира в универсална последователност. Той демонстрирал това чрез кинематографски запис на формирането на съответното поведение у едно и също дете или у близнак, правен в определени седмици и месеци от живота на детето или неговия близнак. После ги прожектирал успоредно и често забавено и аргументирал колко важно е времето за разгръщането на съзряването на последователност от поведенчески актове или на диспозиции на детската индивидуалност. Гезел държал много на последното понятие, то допълва универсалното действие на процеса на психо-поведенческо съзряване.
Гезел открил т. нар. “цикли на развитие”, които траят средно година и половина. В първоначален цикъл едно поведение възниква като самостоятелен процес, а в следващ цикъл става компонент на по-сложна цялост. Също в рамките на цикъла се развива утвърждаваща мотивация към съответното поведение, а след това тя се изчерпва и детето добива известен негативизъм към съответния поведенчески акт.
Като цяло Гезел бил един от мащабните изследователи на своето време – първата половина на ХХ век. Общо взето имал продуктивност близка до тази на Жан Пиаже – стотици статии и книги! Дори и подходът им си приличал – и двамата се опирали на биологически модели на развитие. Тъжно е да се отбележи, че идеите на Арнълд Гезел били забравени, защото матюризмът (от лат. “съзряване”), на който бил представител, излязъл от научна мода. Най-важният практически принос на Гезел са тъй наречените “Скали на Гезел”, които мерят равнището на психо-физическо развитие на едно дете до 3 годишна възраст. Те са апробирани в много култури и показват универсална валидност. Българската адаптация е направена от Василка Манова-Томова през 70-те години и още се ползват, особено в средите на педиатрите в България.
6. Еволюционно-етологични теории
В тази група се включват широк спектър от биогенетични концепции за развитието, чиито родословие започва с идеите на Чарлз Дарвин. Първият авторитетен психолог, застанал на такива позиции бил Дж. Стенли Хол. Той твърдял, че онтогенезата на психиката е кратко повторение (рекапитулация) на нейната филогенеза. Това било приложение към психологията на биогенетичния закон, формулиран от Ернст Хекел по отношение на ембриогенезата. Оттук започнали да се разгръщат стадиални схеми на човешкото развитие, които предполагали “стадий на риенето и копаенето”, “стадий на събирачеството (колекционирането). Замисълът бил, че детето накратко повтаря родовата история на човечеството. В такъв контекст К.-Г.Юнг разработил теорията за архетипите като единици на родовия човешки опит, който безсъзнателно направлява индивидуацията на личността на детето и възрастния. Силен начин за утвърждаване на биологичната детерминация на психичното развитие бил предложен от представителите на етологията (наука за поведението на животните) – Конрад Лоренц, Нико Тинберген, Робърт Хайнд и др. Основна обяснителна единица в тази наука бил инстинктът, който се схващал като цялостно вродено поведение, а не просто като верига от безусловни рефлекси. Инстинктът подлежал на дообучаване и обраствал с навици. Пусковите стимули се смятали за вродени, но конкретните обекти подлежали на импринтинг много скоро след раждането. Етолозите предполагали, че вътрешно-груповата и междувидовата конкуренция били еволююционният двигател на еволюцията. Била предложена етология на човека, която открила вродени образци на поведение у хората. Усмивката, миловидната физиономия, позите на беззащитност и плачът били пускови стимули, чрез които човешкото бебе управлява поведението на своите родители. Джон Боулби открил феномена привързване, който бил човешка форма на емоционален импринтинг у детето на отношението му към значимите възрастни в неговото обкръжение. Привързаността станала може би най-изследвания феномен на психологията на бебешката възраст в последните 30 години.
През 70-те години на ХХ век възникнала т. нар. социобиология (терминът е на Едуард О. Уилсън (американски палеонтолог). Тя преместила локуса на еволюцията от индивидите върху гените. Последните били схващани като най-трайните “късчета живот”, които се борели за своето оцеляване серия разнообразни поведения, управлявани от “психо-гени”. Гореща полемика възникнала за адаптивната роля на егоистичното и алтруистично поведение в пренасяне на гените между поколенията. Като конкретен способ за проверка на генетичните влияния възникнала т. нар. “поведенческа генетика”, която изследвала различни черти на психологическата индивидуалност предимно у близнаци. Социобиологията и етологията имат редица разновидности, но те образуват общ възглед за психо-поведенческия потенциал у човека. Той се характеризира с допускането на преобладаващо генетична и инстинктуидна организация на всички социални форми на поведение – духовни дейности, социални феномени, спорт, войни, игри и пр.
Имплицитно, а понякога и експлицитно, в разните биопсихически концепции се приема наличието на “човешка природа”, която проявява автономност по отношение на културата и тласка индивида и общността да повтарят кодираното в гените еволюционно минало. Спорът е само за обхвата на тази природа. В минималистичния вариант предполагаемата човешка природа включва единствено “общата способност за формиране на способности” (А. Н. Леонтиев), а в максималистичния вариант определя дали индивидът ще стане, например, “хомо деликвенс” (Ч. Ломброзо), учен, художник, или ще си остане обикновен представител на човечеството. Склонен съм да мисля, че главното постижение на човешката еволюция е възможността на индивида да си формира мотивации без никаква вродена основа. Така у човека част от подбудите се “отвързват” от биологическите потребности. Това в крайна сметка обуславя възходите и паденията на човешкото общество.
Напоследък се прави опит социобиологични, етологични идеи, както и такива заимствани от когнитивната наука, лингвистиката и др. да се съединяват в концепции, обясняващи психоеволюцията на човека. Тези интегративни опити се обозначават с обхватния термин “еволюционна психология”. В нея има много конкурентни концепции, но липсват общи авторитети и принципи.
В края на ХХ век беше съставена изчерпателна “карта” на човешкия геном. Това е огромно постижение на генетиката. Това значи, че гените са идентифицирани като нуклеотидни последователности върху човешката ДНК. Тепърва ще се изучават ефектите на отделните гени върху човешкото преживяване и поведение. Може би това ще изисква много десетилетия, но когато бъде извършено, ще се оценят емпирично относителните дялове на наследствеността и социалната среда върху психо-поведенческата активност на човека. Засега човешката социобиология и частично етологията са разгърнат набор от хипотези с анекдотични потвърждения.
7. Руски теории на развитието
Когато се разсъждава за теории, категории, обозначаващи етническа специфика, не са особено уместни. Все пак си позволявам теми за “американски” и “руски” теории, защото те носят етно-национална специфика, контрастирани помежду им. Като цяло у руските автори отношението към теорията е по-положително и директно. Обсъждайки идеи, руските автори са склонни да проявяват силни симпатии и антипатии. Те възторжено до наивитет хвалят любимите си автори и идеи, а когато отхвърлят дадена възгледи, не се нуждаят от статистически критерии, факти и аргументи. Друго характерно за руските изследователи на развитието е, че те предпочитат да разглеждат теоретичното мислене като структурирано в школи – търсят ги и там, където ги няма, самите себе си бързат да обявят за последователи или ученици на определена значима фигура. Тъй като самосъзнанието им е такова, адекватно би било да се обсъждат школи и в този текст.
Най-известните школи в руската психология на развитието са тези на Л. С. Виготски и С. Л. Рубинщейн. Първата се обозначава като “културно-историческа школа”, а втората – като “дейностна”.
Школата на Виготски приема, че културно-историческата детерминация на природата на психиката е водеща. Въздействието на културата се осъществява посредством – оръдия и знаци. Всъщност знаците според Виготски са “интелектуални оръдия”. Оръдийно-знаковите действия преустройват натуралните (низши) психични функции във висши (културни). Това е главната хипотеза на школата. Оттук нататък следват модификации на идеята в различни контексти – културно-исторически (А. Р. Лурия), играта (Д. Елконин), личностното развитие (Л. И. Божович, М. Лисина), учебната дейност (П. Я. Галперин, В. В. Давидов), предучилищното възпитание (А. В. Запорожец, Л. Венгер), мотивацията и дейността (А. Н. Леонтиев) и др. Те си имат своите частни дискусии и несъгласия, но като цяло приемат, че развитието е отвън навътре, т. е. културата се интериоризира и че индивидът без своето социо-културно обкръжение е някакси психологически “празен”. Например, А. Н. Леонтиев твърди, че при раждането си детето още не е човек, а му предстои да стане човек!
Другата школа – “дейностната” – е по-размита и по-традиционна в идеите си. Тя изхожда от надареността на индивида със способности да осъществява 4 родови дейности – игра, труд, познание, общуване. Културата само усилва тази родова готовност за реализация на споменатите дейности. Друга отличителна идея на тази школа е, че индивидът е в значителна степен автор на собственото си развитие. Понякога тържествено наричат това принцип на детерминизма – външните условия действат чрез вътрешните (субективни) условия. Общото равнище на активност и ценностното отношение са най-важните фактори на личностно развитие. Видни представители на тази школа освен С. Л. Рубинщейн са Б. Г. Ананиев, Б. М. Теплов, Б. Ф. Ломов, А. В. Брушлински, Я. А. Понаморьов, Матюшкин, Н. А. Менчинска и др.
Всъщност различията между двете школи са силно преувеличени поради руски страсти. И в двете школи се отстояват базисни марксистки идеи, което за времето е било пропуск до науката в съветски условия. И в двете школи липсва достатъчно прецизна култура на експериментиране. Ако четеш статиите им и искаш да повториш експериментите, основавайки се на описанията в научния текст със сигурност не можеш да го направиш. Това е много различно от американците, където по стандарт за публикуване винаги предоставя нужната информация, за да бъде повторено изследването. Руските психолози имат и положителни страни – чувствителни са към индивидуалността като фактор на развитието, умеят да правят проникновени анализи на преживявания, заключенията им често са валидни за славянската душевност, към която принадлежим и ние. Като цяло в Русия психологията на развитието има солидни теоретични корени и си струва да се четат и обсъждат изследванията на руските психолози, без да се изпада в сантиментализъм.
8. Екологическа теория на развитието на У. Бронфенбренър
Ури Бронфенбренър (р. 1917 г. в Москва, но от 6 годишен живял и учил в САЩ) е от психолозите, които приписват основните развиващи ефекти на въздействието на средата. Главните му трудове са: “Два свята на детството: САЩ и СССР” (1970), Екология на човешкото развитие” (1979), “Да направим човешките същества хуманни” (2004). Бронфенбренър не приема индивида като самодостатъчна единица на анализ. Реално такава е взаимодействието “индивид – среда”. Неговият специфичен теоретичен принос се състои в понятието за йерархизираната (матрьошечна) структура на средата. Според него тя образува динамична система с три йерархични равнища: микро-равнище на проксимални процеси, където се осъществява директно взаимодействие между развиващия се индивид и средата – такива микроравнищни системи са училището и семейството. Следващото равнище на организация е мезо-равнището – то се състои от няколко взаимодействащи си микроравнищни системи – напр., семейство и училище. Най-високо стои екзо-равнището, обуславящо функционирането на микро- и мезо-равнищата. Такива са бордът на училището, транспортната система на града, ценностната система на обществото и пр. Всъщност, всеобхватната екзо-система на развитие е културата като цяло. Бронфенбренър настоява, че спецификата на човешката развиваща среда е, че хората сами я създават и евентуално влошават. Нейното създаване и поддържане е морален и политически проблем, а не е природен феномен.
Бронфенбренър е загрижен за екологичната валидност на психологическите изследвания на развитието. Той твърди, че голяма част от психологията на развитието изучава странно детското поведение в странни ситуации със странни възрастни за кратко време. За да не се получава така Бронфенбренър въвежда като норма изследователската рамка “Процес-Личност-Контекст-Време”. Всяко изследване следва да бъде контролирано и интерпретирано по отношение на тези 4 измерения. Така развитието се очертава като контекстуално и многозначно образувание. Теорията на Бронфенбренър е пример за социо-културен модел на психичното развитие у човека.
9. Трансперсонални концепции за развитието
Най-утвърденият теоретик на развитието в трансперсоналната психологическа традиция е Кен Уилбър (р. 1949 г.) – американски философ, психолог, културолог. Въпреки че го наричат “баща” и “гуру” на трансперсоналната психология, той предпочита да назовава концепцията си “интегрална теория за съзнанието” или “интегрална психология”. В нея той утвърждава амбицията си да събере заедно наука, религия, философия, изкуство, култура, Изтока и Запада. Написал е 19 книги, преведени на повече от 30 езика. Твърди се, че това е най-превежданият американски академичен автор. Няколко от книгите му са преведени и на български. Една от тях – “Проектът Атман” – е посветена на проблема за развитието на индивидуално и системно равнище. Тук няма да я преразказвам, по-скоро ще въведа основните понятия, специфични за мисленето на Уилбър. Изходно понятие за него е “холон” – част от вселената, която е завършена и консистентна в себе си. Холони за Уилбър са атомът, молекулата, клетката, личността, културата и пр. Всеки следващ холон е по-сложно организиран от предходния и се включва като интегрална част в следващия. Така Вселената е констелация от холони.
К. Уилбър постулира 4 равнища на съзнание: унитарно съзнание – всичко се преживява като цялост без граници; тотален организъм – очертава се граница между Аза и външния свят; Его равнище – прокарва се граница в нас самите между егото и тялото; персонално равнище – възниква вътрешно различие между “персоната” и “сянката” (по К.-Г. Юнг). Тези 4 равнища претърпяват специфични трансформации на 7 системни равнища, които се проследяват в книгите на Уилбър, но няма да разглеждаме тук.
По отношение на развитието силните страни на концепцията на Уилбър са две: приема се, че първоначално “безформеното” изкристализира във “форма”, която впоследствие се “ре-формира”. Второ, Уилбър слага силен еволюционен контекст на своя подход към психическото развитие, който в повечето концепции изобщо липсва, може би с известни изключения – Е. Ериксън и К.-Г.Юнг.
Други известни трансперсонални психолози са Станислав Гроф (“Психология на бъдещето”, на бълг.), Колин Уилсън (Гурджиев: Войната със съня, Гуторанов, 1996), П. Успенски (“Психология на човешките еволюционни възможности”, на бълг.) Джиду Кришнамурти (“Първата и последната свобода”, Кибеа и др.), Карлос Кастанеда, донякъде Карл-Густав Юнг. У нас много близко до трансперсоналната традиция стоят идеите, развивани от Петър Дънов. Въпреки че пишат на различни теми и понятийният им апарат се различава много, те обаче имат убеждения и послания, които ги сродяват – всички те са потресени от ниското качество на масовия човек, всички те са убедени, че човешкият индивид може да се развива в духовни измерения, всички се опитват да предложат метод или път на духовно самоусъвършенстване. В последния пункт възникват големите различия помежду им. Смятам, че от тях т. нар. “научна” психология на развитието има какво да заимства и изброените автори следва да бъдат вземани на сериозно.
10. Американски изследователски подходи към развитието
Тук искам да представя стиловите характеристики на изследване в психологията на развитието, така както се разработва в САЩ и Канада. Първо ще отбележа, че солидна част, да речем, 80% от общия обем на изследванията в тази област на психологията, се правят от северо-американски автори. Изследовател на развитието, и изобщо психолог, там е масова професия. Като цяло техните изследвания имат емпиричен характер – съществува вяра във факторите и фактите. Смята се, че развитието се обуславя от неопределен брой фактори и е сума от тяхното действие. Това е израз на т. нар. механистичен стил на психологическо мислене според Х. Вернер. Схемата на изследване е обикновено такава: предполага се действието на определен фактор, примерно “идентификация с групови ценности” като решаващ за формирането на личността през тийнейджърството. След това той се операционализира чрез набор от индикатори в поведението (речево, невербално и пр.). Често се води дълга полемика какви индикатори са по-валидни от други и кои съществуващи методически подходи следва да се предпочитат. Но синтезират ли се една или няколко методики, по правило те се използват от почти всички психолози, изучаващи феномена, свързан с дадения фактор. За десетина години се натрупват стотици изследвания с тези методики, води се дискусия за интерпретация на резултатите, които нерядко са противоречиви, дори разнопосочни. Така се натрупва масив от факти, релевантни за феномена и факторите, свързани с него. След 10-15 години обикновено интересът към проблема затихва, но след няколко десетилетия пак се възобновява, но често с подобрени или различни методики. Нерядко това е предимство, защото създава съвкупност от съпоставими данни и факти и очертава емпирично изведени тенденции. Теоретичният продукт от такъв факторно-центриран тип изследване обикновено са множество конкуриращи се “модели” и “концепции” преднамерено ограничени до феномена и факторната му структура. У емпирично настроените автори се забелязва склонност да преувеличават важността на факторите, достъпни за емпирично изследване и да омаловажават, дори пренебрегват, факторите, за които липсват добри методики. Следва се правилото, че се обсъждат сериозно феномените, за които са произведени достатъчно данни и факти. За умозрителните неща се мълчи, сякаш не съществуват. А всъщност често невидимото и безформеното е двигател на предметно структурирания свят, това са го знаели още древните китайци. Смисълът на теорията не е да бъде резюме на факти, а предсказание за ненаблюдавани феномени и скрити възможности. Моето впечатление е, че масивна част от американската психология на развитието е преднамерено атеоретична или теоретична до равнището на “модели”. Който иска да се увери дали е така, нека прегледа серия броеве на най-авторитетното емпирично ориентирано списание Child Development (около 1400 резюмета от това списание са налични на CD-то с материали за магистърската програма). Всъщност има и теоретично ориентирано списание по проблематиката на развитието – Developmental Psychology (резюмета от него има на същия диск) – но то има няколко пъти по-малък обем публикации от първото. С това отбелязвам и това, че не цялата североамериканска психология на развитието е атеоретична. В случая е важна констатацията, че емпирично-ориентираната психология на развитието е доминирала и в миналото и сега. Бих прогнозирал, че така ще е и в бъдеще, защото креативният смисъл на теоретичното мислене се реализира от една шепа учени във всяка наука. Не искам да омаловажавам ролята на емпирично ориентираната психология. Сама по себе си тя създава и изостря чувството за проблем в психологическата общност и води до една практическа свързаност с трагически невидимия свят на човешката субективност. Всъщност лоша е не емпиричната психология, а тази, която нито е емпирична, нито е теоретична, а е едно зализано скудоумие.
11. Групово-социализационна теория на Дж. Харис
Всъщност това е най-полемичната концепция за развитието, възникнала в последните десетилетия. Изложена е за пръв път в най-престижното американско психологическо списание Psychological Review през 1995 г. и бързо предизвиква ожесточена полемика сред изследователите на детството. После Джудит Харис публикува серия от статии и книгата “Допускането за възпитанието” (The Nurture Assumption, 1999), станала научен бестселър в края на милениума. Последното се дължи на контра-интуитивната идея, която авторът й защитава: Социализацията на децата не се осъществява главно от техните родители, а от групите на връстниците. Всъщност с това се оспорва вярата за огромното влияние на родителите върху личностния облик на техните деца. Харис твърди, че доколкото има прилики между родители и деца, тя се дължи на факта, че те споделят обща съвкупност от гени. След детайлен анализ на множество изследвания, авторът заключава, че личността на възрастния по никакъв измерим или систематичен начин няма връзка със стила на възпитание на неговите родители. Дж. Харис твърди, че изследователските методики на психологията на развитието не дават възможност да се диференцират ефектите на средата от тези на гените. Например, множество корелации между стилови характеристики на взаимодействието между родители и деца не следва да се интерпретират директно като влияние на родителите върху децата, а също толкова показват влияние на децата върху техните родители! Дж. Харис не твърди, че родителите не влияят върху поведението и личностовите особености на децата си. По-скоро тя настоява, че влиянието им е ограничено до семейния контекст – извън семейството децата гъвкаво се адаптират към изискванията на съответните групи, в които попадат – особено към тези на връстниците.
Дж. Харис оспорва и друго несъстоятелно допускане – че това, което индивидът научи от едно взаимоотношение или контекст, се пренася лесно в друго отношение или контекст. Всъщност преносът на умения е по-скоро изключение, отколкото правило. Оттук следва, че взаимоотношенията с връстниците, които са от особена важност за детската социализация, не могат да се предскажат на базата на взаимоотношенията на детето с родителите и братята и сестрите му.
Друго оспорвано от Дж. Харис допускане, свързано с предходните, е, че ранните взаимоотношения на детето слагат траен отпечатък върху личността му за цял живот (Това важи особено за психоанализата). Всъщност не рядко деца с лоша семейна среда стават пълноценни възрастни, и обратното – деца с “абонамент” за щастливо детство – твърде дезадаптивни и неудовлетворени от живота си хора в зряла възраст. (Тук отварям скоба да вметна, че аргументът на Дж. Харис важи и за т. нар. “парадокс на възпитанието” – че при лоши педагози и родители, могат да се получат добре възпитани деца, и при най-съвестни и адекватно постъпващи родители и педагози – лошо възпитани деца!). Самата изследователка възкликва: “Няма ключ за добро възпитание на деца!”
Накратко за Дж. Харис решаващо важната среда, чиито ценности децата копират, е извън дома – средата на връстниците. Харис твърди, че децата са твърде загрижени “да намерят своя ниша в една локална екология”. Изобщо вътрешно и междугруповите отношения са главният социализационен механизъм, а не диадичните връзки (от типа индивид-индивид). Тя констатира, че обичайно родителите надценяват влиянието си върху своите деца. Това ги води нерядко и до травмиращо чувство за вина, което по-често влошава нещата, а не ги прави по-добри родители. Упрекват Дж. Харис, че принизявала ролята на родителството. Най-ефективното, което родителите могат да направят за децата си е да им осигурят дом в добър квартал, в който могат да намерят по-добри групи на връстници. Харис препоръчва на родителите да направят пластични операции на лицата на децата си, ако имат неприятна външност, стига да могат да си го позволят! Харис твърди, че и т. нар. домашна среда е твърде различна за всяко от децата – родителите третират децата си по съвсем различен начин в преобладаващата част на семейния живот. В този смисъл дори в къщи децата нямат “споделена среда”, както се допуска в теориите за семейната социализация.
В книгата си Харис споделя много личен опит с двете си дъщери – едната собствена, а другата – осиновена. Много от идеите в концепцията на Дж. Харис имат ярък персонален контекст. Самата тя е била освободена от доктурантура от Харвард заради липса на академични качества в началото на 60-те години на ХХ в. (по него време тя вече била инвалид), а през 1996 година получава специалната награда за принос в Общата психология на АПА. Джордж Мълър, декан на психологическия факултет в Харвард по нейното време публично й се извинява за несправедливостта. Чудни неща, невъзможни в българската академична общност!
Всъщност концепцията на Дж. Харис е блестящ пример за нетривиални и смели предположения, които си струва да се премислят сериозно, дори ако имаме възражения срещу тях.
12. Феноменологично-ситуационистка теория на М. Мерло-Понти
Морис Мерло-Понти (1908-1961) е един от най-проникновените интерпретатори на човешката субективност през първата половина на ХХ век. Всъщност той задава главните идеи на една феноменологична визия на общата психология. Заедно с това той проектира своята общопсихологическа визия и като феноменологична концепция за психично развитие в цикъл лекции по детска психология, публикувани със заглавие “Отношенията на детето с другите” (в: M. Merleau-Ponty The Primacy of Perception, 1964). Там той се опира на редица автори – А. Валон, Ж. Лакан – и трасира основните пунктове на онтогенетичната линия на бебешката възраст и ранното детство. Мерло-Понти се опира на ролята на възприятието за структуриране на цялостната субективност на детето. Той настоява, че детето се ражда субективно недиференцирано. За М.-П. е аксиома, че преживяването на заедност (първична форма на интерсубективност) предхожда деференцирането на Аз и другите. М.-П. е убеден, че не само в началото на онтогенезата фундаменталното качество на интерсубективност предхожда, а често и доминира над другите качества на преживяването. За феноменологията на М.-П. е присъщо да се приписва висока активност на субекта по структурирането на неговия свят, дори когато преживяването му изглежда сякаш “натрапено” отвън. Познавателният аспект на психиката не действа автономно, а винаги е производен от отношенията с другите и външния свят. М.-П. заимства предположението на Анри Валон, че ние преживяваме тялото си цялостно, системно посредством постуралната телесна схема. Това е в опозиция на традиционния възглед, че бебето е потопено в хаос от изолирани усещания. Още след раждането си бебето е интенционално ангажирано с другите, а не със себе си. От тази насоченост към другите и външния свят (интенционалност) по-късно започва да се отчленява комуникацията като специфична среда на свързване с другите. В рамките на комуникацията започва диференциацията на Аза и другите. Преживяването се диференцира, а тялото става разширяващ се фокус на взаимодействие. М.-П. е съгласен, че устата е първичната среда и орган на познавателно взаимодействие. Около 4-тия месец бебето започва да развива интерес към собственото си тяло като източник на активност и удоволствие. То смучи пръстите на ръцете и крачета си, и започва да отчленява удоволствено и зрително ръцете си. Така осъзнаването на тялото започва от схемата на тялото, която интегрира интереса към отделни фрагменти на тялото. Постепенно самата телесна схема се прецизира, структурира и овладява интенционално. М.-П. заимства и стадия на огледалото, предложен от Ж. Лакан. Без да го описвам подробно, ще отбележа, че Азът осъзнава себе си “зрелищно” (spectaculor), като гледка отстрани с помощта на огледалото и на другите като огледало, а чак след това самостоятелно. М.-П. коментира, че детето осъзнава себе си като живо тяло, и след една годишна възраст – като преживяващ субект. Така се очертава последователността – “интеророцептивен Аз”, “зрелищен Аз”, “рефлективен Аз”. М.-П. твърди, че във възприятието на другите от възрастните се преживява компонент на симпатия и състрадание, в който се съдържа остатък на една неаналитична “заедност” от ранното детство, предхождаща аналитичните разслоения на Аз и другите. Казаното по-горе е собствено феноменологичното ядро на идеята за развитието, предложена от М. Мерло-Понти. Тя не е загубила своята теоретична валидност и си струва да се разработва и в бъдеще.
13. Български концепции за психичното развитие
В българската психология на развитието няма заявени оригинални теоретични концепции. Има между 10 и 20 изследователи, разработващи отделни теми и проблеми, но всеки от тях се опира върху авторитетни чуждестранни концепции за теоретична рамка на своята работа. Същото се отнася и за емпиричните изследвания на психическото развитие. Но тук освен липсата на традиция, липсват и пари, защото за разлика от теоретичното, емпиричното изследване изисква солидно финансиране, а засега то няма откъде да дойде.
14. Перспективи на изследването на психичното развитие
Представените в този конспективен цикъл от лекции по Теории на психологията на развитието са неголяма извадка от морето от концепции, обсъждани в тази изследователска област. Подбрани в този състав, те по-скоро изразяват моите вкусове и предпочитания. Надявам се, че те представят достатъчно уместно както традиционните концепции, така и такива, в които намира израз пост-модерния дух границата на двете хилядолетия.
Досегашните концепции явно или скрито обслужват мизерното статукво на съвременното човечество и не са достатъчно критични към дефектите и уродствата на развитието. Те не обсъждат сериозно упадъка на нравствено-волевото качество на съвременния човек, задръжките в развитието. Повечето досегашни теоретици предпочитат да приемат развитието като еднопосочен, каузален процес с крайна точка някъде в средна възраст, дори преди нея. Очаквам пролиферация (умножаване) на концепциите за развитието през този век. Специално ще расте убедителността на концепции, приемащи развитието като целоживотен (life-span) процес, продукт на импровизация и самоинициатива. Ще се намерят привърженици на идеята, че психичното развитие не е конвергентен процес към някакъв идеализиран образец, а пораждащ многообразие от индивидуалности, всяка ценна по свой начин, стига индивидът да не се направлява от деструктивни склонности. Струва ми се, че това е възможно от предпоставки, въвеждаща ситуацията и контекста като предизвикателства за развитието. Същевременно една добра концепция би следвало да експлицира силите и тенденцията, оказващи задържащ, дори регресиращ ефект върху развитието. Същевременно диапазонът на потенциално развитие може да се изследва чрез серии формиращи експерименти с индивиди, ангажирани с трудни и уникални задачи на развитие. Впрочем, в САЩ (в Университета в Боулдър, Колорадо) има магистърска програма за “personal coaches” (буквално, “персонални треньори”). Това са професионалисти, които тренират психическите възможности на клиентите си, подобно на спортните треньори. Успехите и трудностите на подобни начинания могат да разширят представите ни за пределите на личностовото и креативно развитие на човешкия индивид.
Като цяло надявам се психологията на развитието да стане и по-теоретична и по-емпирично ориентирана, с примат на теорията. Това е моята прогноза и моята надежда за перспективите на изследването на феномена “човешко психично развитие”.
Теорията е форма на интелектуално отнасяне към света като цяло или към неин фрагмент. Думата “теория” е от старогръцки произход и значи “съзерцание”. В това значение се чувства стремеж светът да бъде схванат непосредствено, неподправено от човешко действие и страст. В думата се съдържа копнеж да се улови скритата определеност на нещата във вид на същност, истинност. В тотален мащаб теоретични са физиката и философията. Пропити от теоретичност са също химията, математиката и част от биологията. Другите науки изграждат дребномащабни и плуралистични теории за своята предметна област.
Учените се стремят да направят теория от своите занимания, или да проверят определени предсказания на заварена от тях теория. Методите на изследване съществуват заради теорията, а не обратното. На структурно равнище теорията се състои от съвкупност от понятия, съединени от релации между тях. Така теорията може да се оприличи на понятийно-релационна мрежа. В определени случаи теорията заедно с практиката на нейното използване за изследване и с даден стил на мислене образуват “научна парадигма” (Т. Кун). Физиката, химията, биологията и може би математиката са “монопарадигмални науки. В дадено време в тях има господстваща система от научни твърдения – единна теория – и “добра” практика, приета от почти всички, наричащи себе си “физици”, “химици”, “биолози”. Да ги отхвърляш значи да дисквалифицираш себе си като представител на съответна наука. Това единомислие не е резултат на конформизъм, а по-скоро на вяра, че такава трябва да бъде науката. Тази вяра в историко-научен план се е рушала в сблъсъка с множество аномалии на обяснителните схеми на господстващата теория и се стигало до т. нар. “научни революции” (пак по Т. Кун). В случая за нас е важно, че в дадено време теорията в “добре развитите науки” е единствена и безалтернативна за повечето учени.
Теорията има няколко специални функции – описателна, измервателна, обяснителна, предсказателна и формираща. Всяка предхождаща функция в указаната поредица е предпоставка за реализацията на следващата. В образцов вид тези функции се изпълняват във физическата теория.
Често се говори, че науката има емпирични и теоретични слоеве. Първите съставляват база данни и факти, от които после се градят теоретични конструкции. Всъщност по-често се случва обратното – едни сътворени чрез въображението системи от теоретични твърдения си търсят емпирично потвърждение и вторично произвеждат данни и факти. Така фактологията на науката е теоретично обременена още при възникването си. Затова не съм склонен да мисля, че си струва да говорим за “чисти” и “първични” данни и факти на науката. Понякога се случва и така: биват откривани особени “феномени”, които служат като предизвикателства да бъдат асимилирани от теорията.
Как стоят нещата в психологията? Психологията далеч не се подчинява на този модел на монопарадигмална научност. Тук цари теоретичен плурализъм. Както казва Л. С. Виготски, в психологията съществуват много психологии, защото няма една психология. В това изказване се таи мечтата по едната единствена психология, която да е приемливо обяснение на психологическите феномени за всички психолози. Всъщност у всички теоретици се забелязва желание да превърнат любимата си теория в единственото легитимно обяснение на психическата реалност. Метафорично последното може да се нарече “теоретичен империализъм”. Всъщност психолозите-теоретици често действат като обикновените хора, на които им е трудно да бъдат безпристрастни наблюдатели на едно зрелище без да си формират пристрастно отношение към участниците и то дори на един от тях. Тази почти всеобща човешка склонност се проявява и когато хората разсъждават теоретично – те копнеят да уловят единната истина чрез единствено адекватната й теория. Всъщност в теоретичното изследване възникват философски питания – има ли истина изобщо, може ли тя да бъде “уловена”, с какви средства, как може да проверим дали не се заблуждаваме? Отговорите са много, тук няма да ги разглеждам, само ще отбележа, че са върху тях си струва да се мисли упорито и с пълна откритост.
И така в психологията за разлика от физиката съществува теоретичен плурализъм. Често това се приема като фундаментален недостатък на психологическото познание. На него обаче може да се погледне и позитивно – хубаво е, че психологията позволява множество гледни точки върху психичната реалност. Предимството на психологията е в богатството на възможните перспективи, които обуславят и множественост на въздействията върху психологическата реалност. Реално психологията е стартирала като конкуренция на няколко изследователски програми (М. Г. Ярошевски), а по-нататъшното й разгръщане е увеличило главоломно нейните обяснителни модели и концепции. Следва да се отбележи, че всяка от множеството теории в психологията има свои области на релевантност, където тя намира потвърждаващи жизнени ситуации и психологически практики, а за останалите области съответната теория мълчи, нямайки какво да каже. За да добие минимална валидност дадена теория следва да намери поне една област на релевантност, иначе казано да бъде потвърдена поне в един тип жизнени ситуации. Областите на релевантност се състоят от проведени експерименти, извършени наблюдения в естествена среда и пр., които са предсказани от или вторично се съгласуват с теорията. Всяка психологическа теория не е въобще за субективния свят като цяло, а обяснява дадени психологически явления – когнитивни, емоционални, личностни, групови, морални и пр. Никой не е създал теория, чиято зона на релевантност е психологическия универсум в неговата пълнота.
Ще нахвърля една условна стадиална схема на развитието на теоретичните конструкции в науката въобще и в психологията в частност. В началото у даден изследовател се появяват възгледи за феномени, които той изучава (І стадий). След това тези възгледи добиват системно-логичен вид и прерастват в персонална концепция (ІІ стадий). След това чрез лични усилия или чрез последователи, концепцията добива емпирична достоверност. Иначе казано, около концепцията се замислят и провеждат емпирични изследвания, които я потвърждават в някаква степен (ІІІ стадий). Поради съотвествие с духа на времето или поради качествата й, концепцията получава социално-научно признание – брой цитирания, финансиране и пр. Това й създава авторитет, който нерядко се преживява като статут на истинност (ІV стадий). Последният V стадий показва някакво чувство за изучаваната реалност (в нашия случай човешко психично развитие), което вече не се опира на теории, а е интегрален израз на интуицията на най-големите изследователи.
Строго погледнато, в психологията на развитието същестуват възгледи и концепции на разни стадии на теоретично развитие. Най-авторитетните концепции (на ІV стадий) биват тържествено наричани “теории”. Всъщност това означава, че те са получили достатъчно солидно публично признание. Това не винаги гарантира истинност, а по-скоро съответствие на духа на времето.
Само по себе си разнообразието от концепции относно развитието е постижение на психологическата общност. На това разнообразие може да се гледа и позитивно – то позволява психолозите да имат различни очаквание в разнообразни ситуации, в които е възможна психологическа интервенция. Това води до гъвкави подходи и до нетривиални решения.
2. Кратка история на теоретичното мислене в психологията.
Теориите на “големите” науки – физика, химия и математика – са най-впечатляващите колективни интелектуални постижения на човечеството. През първия век от своята самостоятелна история психологията е имала претенции да бъде подобна на “големите” науки. В най-голяма степен тази претенция е водела до конструиране на широкомащабни психологически теории. това са били интелектуални проекти с оптимистична визия за разкриване на закономерности и евентуално закони на субективната реалност. Тъй като теориите рано започнали да се размножават, запазвайки известно фамилно сходство, коректно е да се твърди, че са възникнали “главни направления” на психологията – това били интроспеционизмът, бихейвиоризмът, гещалтизъм, функционализмът, психоанализата, културно-историческо направление, хуманистично-психологическо направление, когнитивизмът, трансперсонализъм. Във всяко от тях възникнали конкуриращи се, дори конфликтиращи теории, а те на свой ред се подкрепяли и развивали от конкретни научни школи, или от видни самостоятелни мислители. С известно огрубяване и субективни пристрастия, ще ги представя във вид на следната таблица:
Таблица 1. Връзка (генетическа или по смисъл) между общопсихологически теории и концепции за развитието
Направление Теории Школи и видни представители
Интроспеционизъм Аналитичен интроспекционизъм Систематичен интроспеционизъм, феноменология Школи на В. Вунд, Е. Титченер, Вюрцбургска школа, Ф. Брентано, феноменологични школи на М. Мерло-Понти, В. Дилтай и др.
Бихейвиоризъм Класически бихейвиоризъм, Радикален бихейвиоризъм Школи на Уотсън, Е. И.П. Павлов, Толмън, К. Хъл, Б. Скинър
Гещалтизъм Теории на М. Вертхаймер, К. Кофка, В. Кьолер, К. Голдщайн, К. Левин, Х. Вернер Берлинска школа, Лайпцигска школа, Х. Уиткин, Е. Гомбрих, Р. Арнхайм, школата на К. Левин и др.
Функционализъм Теории на Ч. Дарвин, У. Джеймс, Дж. Дюи, У. Макдаугъл, А. Гезел, П. Анохин, К. Лоренц, Е. О. Уилсън, Ж. Пиаже, А. Валон, екологическата психология на Дж. Гибсън, късният У. Найсър Чикагска школа (Дж. Дюи, Х. Мийд и др.), социобиология, етология, школа на П. Анохин, школа на Ж. Пиаже и др.
Психоанализа Теории на З. Фройд, К.-Г. Юнг, А. Адлер, ранният Е. Фром и др. Фройдова школа, юнгианска школа, школа на А. Адлер, британска школа, френска школа и др.
Културно-историческо направление Теории на късния Вунд (след 1900-та г.), Е. Шпрангер, Л. Виготски, Дж. Брунер, марксистка психология (А.Н. Леонтиев, А. Лурия, С.Л. Рубинщейн), Р. Харе, Дж. Шотър, Вернан и Мейерсон и др. Школи на Виготски, Брунер, Леонтиев, Р. Харе френска школа на Вернан и Мейерсон и др.
Хуманистично-психологическо направление Теории на Г. Олпорт, Ш. Бюлер, Е. Маслоу, късният Е. Фром, Ж.-П. Сартър и др. Школа на М. Селигман, школа на М. Мерло-Понти
Когнитивизъм Информационни теории след ІІ Св. Война, Теории на У. Найсър (в ранния период), Ф. Бартлет, Д. Бродбенд, Дж. Андерсън, Х. Саймън, А. Нюъл, Дж. Кели и др. Школа на Ж. Пиаже, школа на Дж. Брунер, школа на П. Я. Галперин, конструктивистка школа на Дж. Кели
Трансперсонализъм Теории на Ч. Тарт, К. Уилбър, С. Гроф, Д. Бом, Дж. Кришнамурти, П. Успенски и др. Школи на К. Уилбър, будистка психология, школа на Успенски-Гурджиев, последователи на К. Кастанеда
Пак ще повторя, че горната таблица е предназначена да покаже генетична връзка или поне смислово родство на психологически концепции за развитието с големите общопсихологически теории. Инфраструктурата на концепциите за развитието е показана в Таблица 2 в следващия раздел. След ІІ Световна война настъпва криза на общопсихологическото мислене и се констатира, че те стават по-скоро стилове на мислене, отколкото кохерентен корпус от твърдения.
3. Критерии и параметри на развитието
Психическото развитие у човека съставлява многообразна и комплицирана проблематика. Учебниците по психология излагат концепции на 5-6 автори, станали учебникарска класика. При това се избират концепции, които обясняват не развитието като цялостен процес, а някакви линии и аспекти на развитието – интелектуално, морално, емоционално, волево и пр. Тъй като всяка от тях прави предмет на обяснение различни аспекти на развитие, неявно се загатва, че тези концепции не си противоречат, а по-скоро се допълват. Тук ще заявя открито, модифицирайки изказване на Л. Виготски, че има много концепции за развитието, защото няма една авторитетна теория, която да създаде необходимия консенсус сред изследователите. Всъщност многообразието на концепциите се вижда не в учебниците, а в научните статии в авторитетните списания. Ще вметна, че адекватната форма на научна комуникация е статията, а не учебника или научната монография. Все пак множеството възгледи за развитието на психиката позволява типологизации от различно естество и ще се опитам да предложа моя типологизация.
Първо, искам да отбележа, че следва да се отличат няколко принципно различни страни на развитието централен процес (същност) на развитието, съдържание на развитието (Какво се развива?), критерии на развитието (количествени и качествени, необходими и достатъчни), движещи сили на развитието (Малко ли са или много? Хетерогенни ли са, или хомогенни?), резултати на развитието (цялостен ефект и/или сбор от частни ефекти). Да се разбере развитието следва да се отговори на серия от въпроси (вж. такъв списък от 13 въпроса, макар и неизчерпателен, в бакалавърския курс по психология на развитието, има го на диска!). За да структурирам изложението по ясен начин, ще типологизирам възгледите за развитието в таблица, следваща по-долу. Бързам да уточня, че много трудно се прави разлика между критерии и ефекти на развитие, но в таблицата се опитвам да я установя известно различие между тях.
Таблица 2. Типология на концепциите за психично развитие у човека
Същност (централен процес) на развитието Съдържание на развитието Критерии за развитие Резултати (ефекти) на развитието Автори, придържащи се към съответния възглед
Уголемяване и диференциация на жизнени сили; растеж, подобен на семето на растение Ритмично нарастване на жизнените сили Оцеляване, способност за отглеждане на поколение. Нарастваща адаптивност, гъвкавост и бързина на реагирането, експанзия Психична зрялост.
Все по-адекватно реагиращ на средата организъм, големина, хармония и ритмично действие на базисните психични функции А. Гезел, Л. Търмън, частично етология и социобиология
Епигенеза (предоопределен набор от психични трансформации) Разгръщане на серия качества в универсална последователност Серия от стадии с нормативни характеристики, навременно навлизане във всеки стадии, количествени параметри на съответния стадий Всяка линия (интелектуално, емоционално, волево и пр.) на развитие има свои специфични качества; степен на реализация на набор от архетипи Х. Вернер, Ж. Пиаже, Е. Ериксон, Д. Левинсън, К.-Г. Юнг, частично етология и социобиология
Сума от фактори, заедно предизвикващи конфигурация от промени Формиране на психически механизми. Множество образувания от хетерогенно естество, специфични за съответна фактурна структура Степен на уравновесяване на средата, в която действат факторите, формиране Множество феномени на развитие, пъстри и многообразни, подлежащи на документиране. Съответствие на социални изисквания. А. Бандура, У. Бронфенбренър,повечето руски автори
Удовлетворяване на система от потребности, изразяващи човешката природа Навици, знания, умения, способности, дейности, образуване на нови потребности Разумна степен, самостоятелност и хармоничност на удовлетворяване потребностите, самоактуализация Конфигурация от привични равнища на удовлетворяване на потребностите Е. Маслоу, Г. Олпорт, К. Левин Л. И. Божович
Пост-модернистични възгледи Неопределен набор от потенции, които се реструктурират чрез импровизация и воля Творчество, степен на индивидуална свобода, стремеж към максимум удоволствие. Развитието е сума от частни постижения, а не унитарен процес. Смислови образувания.Уникална индивидуалност. Творчески постижения, достигане на равнището на висока духовност К. Герген, трансперсонална психология, позитивна психология
Таблицата представя доста огрубено приликите и отликите между групи концепции, получили широко признание. Всъщност така се получава с типологизациите, но последните правят хетерогенни области по-лесно разбираеми. Изрични параметри на развитие се изследват само от факторните концепции. Само по себе си обособяването на фактор и включването му в рамка на каузално изследване (експеримент) дава възможност за количествено регистриране на ефекти и критерии, т. е. параметри. Колкото и да се различават по предпоставките и предсказваните ефекти, всички концепции предполагат образуването на цялостен краен резултат на развитието – тип личност, характер, его-идентичност, индивидуалност, жизнена позиция и пр. Всъщност концепциите могат да се подредят и по движещите сили на развитието, които се приемат за водещи – биологични, социални и творческо-авторски, приемащи собствената активност на индивида за двигател на психичното развитие. Тук следва да се направи уговорката, че са предлагани разнообразни концепции от еклектично естество, които имат смесени и противоречиви предпоставки. Само че те не се поддават на типология и критериите им са разнородни.
4. Теория на развитието на Х. Вернер
Няколко от ключовите идеи на Хайнц Вернер (1890-1964) са отбелязани в началото на компютърната версия на бакалавърския курс по Психология на развитието. Тъй като Вернер е един от най-впечатляващите теоретици на психичното развитие, ще предложа допълващ коментар тук. Ключовата идея на Вернер е т. нар. от него “ортогенеза” – развитието се осъществява от цялото към частите. Иначе казано, развитието е процес на увеличаваща се диференциация, водещ до образуване на йерархични равнища. Идеалното развитие би трябвало до бъде континуално, но като индивидуална серия промените в психичните структури и процеси стават внезапно и сътворяват нови форми и равнища. Реално се наблюдават “празнини”, прекъснатост в развитието. Развитието като понятие е идеализиращ конструкт. В конкретното изследване се забелязват множество индивидуални форми на развитие, повлияни от конкретния материал и контекст на развитието. Всъщност развитието е флуктуиране между серии на прогресии и регресии. Един и същи индивид осцилира спрямо обичайното си равнище на функциониране, регресирайки или прогресирайки в конкретни ситуации. Така у индивида съ-съществуват различни равнища на йерархическа организация на дадена психична дейност. Всъщност диференциацията на процеси и структури на психиката може да бъде вертикална и хоризонтална (специализираща). Развитието се описва с поредица измерения: “синкретично – дискретно”, “дифузно – разчленено”, “ригидно – гъвкаво”, “лабилно – стабилно”. Развитието не е по необходимост само постъпателен процес. В конкретни случай, например, креативни актове, индивидът трябва да регресира до по-ранен стадий на диференциация на преживяванията си.
Ортогенетическият принцип значи още, че всеки организъм има тенденция да достигне присъщо за него равнище на психологическа зрялост. Така в развитието е заложен известен телеологизъм (насоченост към крайна цел). Ортогенезата значи също, че по-ранните фактори и динамични сили, структурирали съответно преживяване и поведение, скрито присъстват в по-високото равнище. Това дава възможност индивидът да разбира себе си въпреки флуктуирането на равнището на функциониране. Също така възрастният може да разбере преживяването на детето, а цивилизованият човек – примитивния или праисторическия.
Обикновено развитието се проследява като диференциация на цялости от биологично ориентирани психолози. Вернер придава всеобща валидност на ортогенетичния принцип – според него той важи на филогенезата, културогенезата на психиката, за онтогенезата и за микрогенезата на психичните актове. Така ортогенезата действа като общопсихологически, а не като частен принцип. Вернер е убеден, че има такива общи и формални сходства на различните серии на развитие (фило-, сравнително-психологически, онтогенетически, микро-генетически и пр.), но те не обезсмислят развитието като индивидуална форма, напротив, може да бъде разбрано тъкмо като конкретизиран процес. Психологията на развитието като академична дисциплина е възможна именно чрез разработване в детайли и тънкости на съдържателните аспекти на развитието. В емпиричен план Вернер настоява, че традиционната експериментална психология следва да изостави пренебрежението към времевите ефекти на психичните феномени. Пак ще изтъкна, че за Вернер феномените са събития, разделени на серия от стадии. В този смисъл и най-обикновеното изследване следва да се мисли като микро-генетическо.
Идеята на Вернер не е тривиална, защото повечето емпирични изследователи приемат, че развитието е линеен процес и е сума от причини (фактори) и следствия (придобивки). Но принципът на ортогенезата не е същностно закрепен за биологичните интерпретации на психиката. По същество М. Мерло-Понти, един субективно ориентиран изследовател, по свой начин утвърждава ортогенезата във феноменологични термини. Мисля, че развитието на ситуационния репертоар става предимно чрез диференциация на ситуационни прототипи.
5. Теория на растежа и съзряването на А. Гезел
Арнълд Гезел (1880-1961) е представител на второто поколение американски изследователи на детството. Казвам “изследователи”, защото той и други от неговото поколение не са се идентифицирали с психологията като наука, а по-скоро с детството като културен, образователен и психо-биологически проблем. Задно с Луис Търмън Гезел станал рупор на био-генетическия подход в САЩ. Впрочем А. Гезел бил педагог и медик по образование и може би затова предпочел да интерпретира феномените на детството в термините на “индивидуалност”, “растеж”, “съзряване”, “поведенчески последователности”, “цикли на развитието”, “равнища на зрялост”, “поведенческа биография на детето”, “закони на растежа” и пр. От тази терминология” се вижда, че Гезел имал склонност да свежда менталното развитие до биологични закономерности. Централно понятие за Гезел е “съзряване” (maturation). За него то означава, че индивидите се развиват само в обсега на генетически детерминирана последователност от поведенчески диспозиции. Тук искам да отбележа, че Гезел се е повлиял от доминиращия климат на бихейвиоризъм в американската психология по неговото време, макар и да не признава това изрично. Това праличава в терминологията, с която си служи, но за разлика от бихейвиористите Гезел не приема, че всяко поведение може да се усвои и модифицира чрез адекватно обуславяне. Факторите на средата могат да ускорят или забавят съзряването, но не и да променят последователността на фазите (стадиите) на съзряването. Гезел смята, че неврологичното съзряване е предпоставка на физическото и ментално съзряване на детето. Гезел е убеден, че първите 5 години са решаващи в цялостното развитие на детето и образуват “ядрото на неговата личност.
Според Гезел всяко поведение се разгръща като редица от стадии на усвояване (построяване на модели с кубчета, рисуване, качване по стълба) и то се реализира в универсална последователност. Той демонстрирал това чрез кинематографски запис на формирането на съответното поведение у едно и също дете или у близнак, правен в определени седмици и месеци от живота на детето или неговия близнак. После ги прожектирал успоредно и често забавено и аргументирал колко важно е времето за разгръщането на съзряването на последователност от поведенчески актове или на диспозиции на детската индивидуалност. Гезел държал много на последното понятие, то допълва универсалното действие на процеса на психо-поведенческо съзряване.
Гезел открил т. нар. “цикли на развитие”, които траят средно година и половина. В първоначален цикъл едно поведение възниква като самостоятелен процес, а в следващ цикъл става компонент на по-сложна цялост. Също в рамките на цикъла се развива утвърждаваща мотивация към съответното поведение, а след това тя се изчерпва и детето добива известен негативизъм към съответния поведенчески акт.
Като цяло Гезел бил един от мащабните изследователи на своето време – първата половина на ХХ век. Общо взето имал продуктивност близка до тази на Жан Пиаже – стотици статии и книги! Дори и подходът им си приличал – и двамата се опирали на биологически модели на развитие. Тъжно е да се отбележи, че идеите на Арнълд Гезел били забравени, защото матюризмът (от лат. “съзряване”), на който бил представител, излязъл от научна мода. Най-важният практически принос на Гезел са тъй наречените “Скали на Гезел”, които мерят равнището на психо-физическо развитие на едно дете до 3 годишна възраст. Те са апробирани в много култури и показват универсална валидност. Българската адаптация е направена от Василка Манова-Томова през 70-те години и още се ползват, особено в средите на педиатрите в България.
6. Еволюционно-етологични теории
В тази група се включват широк спектър от биогенетични концепции за развитието, чиито родословие започва с идеите на Чарлз Дарвин. Първият авторитетен психолог, застанал на такива позиции бил Дж. Стенли Хол. Той твърдял, че онтогенезата на психиката е кратко повторение (рекапитулация) на нейната филогенеза. Това било приложение към психологията на биогенетичния закон, формулиран от Ернст Хекел по отношение на ембриогенезата. Оттук започнали да се разгръщат стадиални схеми на човешкото развитие, които предполагали “стадий на риенето и копаенето”, “стадий на събирачеството (колекционирането). Замисълът бил, че детето накратко повтаря родовата история на човечеството. В такъв контекст К.-Г.Юнг разработил теорията за архетипите като единици на родовия човешки опит, който безсъзнателно направлява индивидуацията на личността на детето и възрастния. Силен начин за утвърждаване на биологичната детерминация на психичното развитие бил предложен от представителите на етологията (наука за поведението на животните) – Конрад Лоренц, Нико Тинберген, Робърт Хайнд и др. Основна обяснителна единица в тази наука бил инстинктът, който се схващал като цялостно вродено поведение, а не просто като верига от безусловни рефлекси. Инстинктът подлежал на дообучаване и обраствал с навици. Пусковите стимули се смятали за вродени, но конкретните обекти подлежали на импринтинг много скоро след раждането. Етолозите предполагали, че вътрешно-груповата и междувидовата конкуренция били еволююционният двигател на еволюцията. Била предложена етология на човека, която открила вродени образци на поведение у хората. Усмивката, миловидната физиономия, позите на беззащитност и плачът били пускови стимули, чрез които човешкото бебе управлява поведението на своите родители. Джон Боулби открил феномена привързване, който бил човешка форма на емоционален импринтинг у детето на отношението му към значимите възрастни в неговото обкръжение. Привързаността станала може би най-изследвания феномен на психологията на бебешката възраст в последните 30 години.
През 70-те години на ХХ век възникнала т. нар. социобиология (терминът е на Едуард О. Уилсън (американски палеонтолог). Тя преместила локуса на еволюцията от индивидите върху гените. Последните били схващани като най-трайните “късчета живот”, които се борели за своето оцеляване серия разнообразни поведения, управлявани от “психо-гени”. Гореща полемика възникнала за адаптивната роля на егоистичното и алтруистично поведение в пренасяне на гените между поколенията. Като конкретен способ за проверка на генетичните влияния възникнала т. нар. “поведенческа генетика”, която изследвала различни черти на психологическата индивидуалност предимно у близнаци. Социобиологията и етологията имат редица разновидности, но те образуват общ възглед за психо-поведенческия потенциал у човека. Той се характеризира с допускането на преобладаващо генетична и инстинктуидна организация на всички социални форми на поведение – духовни дейности, социални феномени, спорт, войни, игри и пр.
Имплицитно, а понякога и експлицитно, в разните биопсихически концепции се приема наличието на “човешка природа”, която проявява автономност по отношение на културата и тласка индивида и общността да повтарят кодираното в гените еволюционно минало. Спорът е само за обхвата на тази природа. В минималистичния вариант предполагаемата човешка природа включва единствено “общата способност за формиране на способности” (А. Н. Леонтиев), а в максималистичния вариант определя дали индивидът ще стане, например, “хомо деликвенс” (Ч. Ломброзо), учен, художник, или ще си остане обикновен представител на човечеството. Склонен съм да мисля, че главното постижение на човешката еволюция е възможността на индивида да си формира мотивации без никаква вродена основа. Така у човека част от подбудите се “отвързват” от биологическите потребности. Това в крайна сметка обуславя възходите и паденията на човешкото общество.
Напоследък се прави опит социобиологични, етологични идеи, както и такива заимствани от когнитивната наука, лингвистиката и др. да се съединяват в концепции, обясняващи психоеволюцията на човека. Тези интегративни опити се обозначават с обхватния термин “еволюционна психология”. В нея има много конкурентни концепции, но липсват общи авторитети и принципи.
В края на ХХ век беше съставена изчерпателна “карта” на човешкия геном. Това е огромно постижение на генетиката. Това значи, че гените са идентифицирани като нуклеотидни последователности върху човешката ДНК. Тепърва ще се изучават ефектите на отделните гени върху човешкото преживяване и поведение. Може би това ще изисква много десетилетия, но когато бъде извършено, ще се оценят емпирично относителните дялове на наследствеността и социалната среда върху психо-поведенческата активност на човека. Засега човешката социобиология и частично етологията са разгърнат набор от хипотези с анекдотични потвърждения.
7. Руски теории на развитието
Когато се разсъждава за теории, категории, обозначаващи етническа специфика, не са особено уместни. Все пак си позволявам теми за “американски” и “руски” теории, защото те носят етно-национална специфика, контрастирани помежду им. Като цяло у руските автори отношението към теорията е по-положително и директно. Обсъждайки идеи, руските автори са склонни да проявяват силни симпатии и антипатии. Те възторжено до наивитет хвалят любимите си автори и идеи, а когато отхвърлят дадена възгледи, не се нуждаят от статистически критерии, факти и аргументи. Друго характерно за руските изследователи на развитието е, че те предпочитат да разглеждат теоретичното мислене като структурирано в школи – търсят ги и там, където ги няма, самите себе си бързат да обявят за последователи или ученици на определена значима фигура. Тъй като самосъзнанието им е такова, адекватно би било да се обсъждат школи и в този текст.
Най-известните школи в руската психология на развитието са тези на Л. С. Виготски и С. Л. Рубинщейн. Първата се обозначава като “културно-историческа школа”, а втората – като “дейностна”.
Школата на Виготски приема, че културно-историческата детерминация на природата на психиката е водеща. Въздействието на културата се осъществява посредством – оръдия и знаци. Всъщност знаците според Виготски са “интелектуални оръдия”. Оръдийно-знаковите действия преустройват натуралните (низши) психични функции във висши (културни). Това е главната хипотеза на школата. Оттук нататък следват модификации на идеята в различни контексти – културно-исторически (А. Р. Лурия), играта (Д. Елконин), личностното развитие (Л. И. Божович, М. Лисина), учебната дейност (П. Я. Галперин, В. В. Давидов), предучилищното възпитание (А. В. Запорожец, Л. Венгер), мотивацията и дейността (А. Н. Леонтиев) и др. Те си имат своите частни дискусии и несъгласия, но като цяло приемат, че развитието е отвън навътре, т. е. културата се интериоризира и че индивидът без своето социо-културно обкръжение е някакси психологически “празен”. Например, А. Н. Леонтиев твърди, че при раждането си детето още не е човек, а му предстои да стане човек!
Другата школа – “дейностната” – е по-размита и по-традиционна в идеите си. Тя изхожда от надареността на индивида със способности да осъществява 4 родови дейности – игра, труд, познание, общуване. Културата само усилва тази родова готовност за реализация на споменатите дейности. Друга отличителна идея на тази школа е, че индивидът е в значителна степен автор на собственото си развитие. Понякога тържествено наричат това принцип на детерминизма – външните условия действат чрез вътрешните (субективни) условия. Общото равнище на активност и ценностното отношение са най-важните фактори на личностно развитие. Видни представители на тази школа освен С. Л. Рубинщейн са Б. Г. Ананиев, Б. М. Теплов, Б. Ф. Ломов, А. В. Брушлински, Я. А. Понаморьов, Матюшкин, Н. А. Менчинска и др.
Всъщност различията между двете школи са силно преувеличени поради руски страсти. И в двете школи се отстояват базисни марксистки идеи, което за времето е било пропуск до науката в съветски условия. И в двете школи липсва достатъчно прецизна култура на експериментиране. Ако четеш статиите им и искаш да повториш експериментите, основавайки се на описанията в научния текст със сигурност не можеш да го направиш. Това е много различно от американците, където по стандарт за публикуване винаги предоставя нужната информация, за да бъде повторено изследването. Руските психолози имат и положителни страни – чувствителни са към индивидуалността като фактор на развитието, умеят да правят проникновени анализи на преживявания, заключенията им често са валидни за славянската душевност, към която принадлежим и ние. Като цяло в Русия психологията на развитието има солидни теоретични корени и си струва да се четат и обсъждат изследванията на руските психолози, без да се изпада в сантиментализъм.
8. Екологическа теория на развитието на У. Бронфенбренър
Ури Бронфенбренър (р. 1917 г. в Москва, но от 6 годишен живял и учил в САЩ) е от психолозите, които приписват основните развиващи ефекти на въздействието на средата. Главните му трудове са: “Два свята на детството: САЩ и СССР” (1970), Екология на човешкото развитие” (1979), “Да направим човешките същества хуманни” (2004). Бронфенбренър не приема индивида като самодостатъчна единица на анализ. Реално такава е взаимодействието “индивид – среда”. Неговият специфичен теоретичен принос се състои в понятието за йерархизираната (матрьошечна) структура на средата. Според него тя образува динамична система с три йерархични равнища: микро-равнище на проксимални процеси, където се осъществява директно взаимодействие между развиващия се индивид и средата – такива микроравнищни системи са училището и семейството. Следващото равнище на организация е мезо-равнището – то се състои от няколко взаимодействащи си микроравнищни системи – напр., семейство и училище. Най-високо стои екзо-равнището, обуславящо функционирането на микро- и мезо-равнищата. Такива са бордът на училището, транспортната система на града, ценностната система на обществото и пр. Всъщност, всеобхватната екзо-система на развитие е културата като цяло. Бронфенбренър настоява, че спецификата на човешката развиваща среда е, че хората сами я създават и евентуално влошават. Нейното създаване и поддържане е морален и политически проблем, а не е природен феномен.
Бронфенбренър е загрижен за екологичната валидност на психологическите изследвания на развитието. Той твърди, че голяма част от психологията на развитието изучава странно детското поведение в странни ситуации със странни възрастни за кратко време. За да не се получава така Бронфенбренър въвежда като норма изследователската рамка “Процес-Личност-Контекст-Време”. Всяко изследване следва да бъде контролирано и интерпретирано по отношение на тези 4 измерения. Така развитието се очертава като контекстуално и многозначно образувание. Теорията на Бронфенбренър е пример за социо-културен модел на психичното развитие у човека.
9. Трансперсонални концепции за развитието
Най-утвърденият теоретик на развитието в трансперсоналната психологическа традиция е Кен Уилбър (р. 1949 г.) – американски философ, психолог, културолог. Въпреки че го наричат “баща” и “гуру” на трансперсоналната психология, той предпочита да назовава концепцията си “интегрална теория за съзнанието” или “интегрална психология”. В нея той утвърждава амбицията си да събере заедно наука, религия, философия, изкуство, култура, Изтока и Запада. Написал е 19 книги, преведени на повече от 30 езика. Твърди се, че това е най-превежданият американски академичен автор. Няколко от книгите му са преведени и на български. Една от тях – “Проектът Атман” – е посветена на проблема за развитието на индивидуално и системно равнище. Тук няма да я преразказвам, по-скоро ще въведа основните понятия, специфични за мисленето на Уилбър. Изходно понятие за него е “холон” – част от вселената, която е завършена и консистентна в себе си. Холони за Уилбър са атомът, молекулата, клетката, личността, културата и пр. Всеки следващ холон е по-сложно организиран от предходния и се включва като интегрална част в следващия. Така Вселената е констелация от холони.
К. Уилбър постулира 4 равнища на съзнание: унитарно съзнание – всичко се преживява като цялост без граници; тотален организъм – очертава се граница между Аза и външния свят; Его равнище – прокарва се граница в нас самите между егото и тялото; персонално равнище – възниква вътрешно различие между “персоната” и “сянката” (по К.-Г. Юнг). Тези 4 равнища претърпяват специфични трансформации на 7 системни равнища, които се проследяват в книгите на Уилбър, но няма да разглеждаме тук.
По отношение на развитието силните страни на концепцията на Уилбър са две: приема се, че първоначално “безформеното” изкристализира във “форма”, която впоследствие се “ре-формира”. Второ, Уилбър слага силен еволюционен контекст на своя подход към психическото развитие, който в повечето концепции изобщо липсва, може би с известни изключения – Е. Ериксън и К.-Г.Юнг.
Други известни трансперсонални психолози са Станислав Гроф (“Психология на бъдещето”, на бълг.), Колин Уилсън (Гурджиев: Войната със съня, Гуторанов, 1996), П. Успенски (“Психология на човешките еволюционни възможности”, на бълг.) Джиду Кришнамурти (“Първата и последната свобода”, Кибеа и др.), Карлос Кастанеда, донякъде Карл-Густав Юнг. У нас много близко до трансперсоналната традиция стоят идеите, развивани от Петър Дънов. Въпреки че пишат на различни теми и понятийният им апарат се различава много, те обаче имат убеждения и послания, които ги сродяват – всички те са потресени от ниското качество на масовия човек, всички те са убедени, че човешкият индивид може да се развива в духовни измерения, всички се опитват да предложат метод или път на духовно самоусъвършенстване. В последния пункт възникват големите различия помежду им. Смятам, че от тях т. нар. “научна” психология на развитието има какво да заимства и изброените автори следва да бъдат вземани на сериозно.
10. Американски изследователски подходи към развитието
Тук искам да представя стиловите характеристики на изследване в психологията на развитието, така както се разработва в САЩ и Канада. Първо ще отбележа, че солидна част, да речем, 80% от общия обем на изследванията в тази област на психологията, се правят от северо-американски автори. Изследовател на развитието, и изобщо психолог, там е масова професия. Като цяло техните изследвания имат емпиричен характер – съществува вяра във факторите и фактите. Смята се, че развитието се обуславя от неопределен брой фактори и е сума от тяхното действие. Това е израз на т. нар. механистичен стил на психологическо мислене според Х. Вернер. Схемата на изследване е обикновено такава: предполага се действието на определен фактор, примерно “идентификация с групови ценности” като решаващ за формирането на личността през тийнейджърството. След това той се операционализира чрез набор от индикатори в поведението (речево, невербално и пр.). Често се води дълга полемика какви индикатори са по-валидни от други и кои съществуващи методически подходи следва да се предпочитат. Но синтезират ли се една или няколко методики, по правило те се използват от почти всички психолози, изучаващи феномена, свързан с дадения фактор. За десетина години се натрупват стотици изследвания с тези методики, води се дискусия за интерпретация на резултатите, които нерядко са противоречиви, дори разнопосочни. Така се натрупва масив от факти, релевантни за феномена и факторите, свързани с него. След 10-15 години обикновено интересът към проблема затихва, но след няколко десетилетия пак се възобновява, но често с подобрени или различни методики. Нерядко това е предимство, защото създава съвкупност от съпоставими данни и факти и очертава емпирично изведени тенденции. Теоретичният продукт от такъв факторно-центриран тип изследване обикновено са множество конкуриращи се “модели” и “концепции” преднамерено ограничени до феномена и факторната му структура. У емпирично настроените автори се забелязва склонност да преувеличават важността на факторите, достъпни за емпирично изследване и да омаловажават, дори пренебрегват, факторите, за които липсват добри методики. Следва се правилото, че се обсъждат сериозно феномените, за които са произведени достатъчно данни и факти. За умозрителните неща се мълчи, сякаш не съществуват. А всъщност често невидимото и безформеното е двигател на предметно структурирания свят, това са го знаели още древните китайци. Смисълът на теорията не е да бъде резюме на факти, а предсказание за ненаблюдавани феномени и скрити възможности. Моето впечатление е, че масивна част от американската психология на развитието е преднамерено атеоретична или теоретична до равнището на “модели”. Който иска да се увери дали е така, нека прегледа серия броеве на най-авторитетното емпирично ориентирано списание Child Development (около 1400 резюмета от това списание са налични на CD-то с материали за магистърската програма). Всъщност има и теоретично ориентирано списание по проблематиката на развитието – Developmental Psychology (резюмета от него има на същия диск) – но то има няколко пъти по-малък обем публикации от първото. С това отбелязвам и това, че не цялата североамериканска психология на развитието е атеоретична. В случая е важна констатацията, че емпирично-ориентираната психология на развитието е доминирала и в миналото и сега. Бих прогнозирал, че така ще е и в бъдеще, защото креативният смисъл на теоретичното мислене се реализира от една шепа учени във всяка наука. Не искам да омаловажавам ролята на емпирично ориентираната психология. Сама по себе си тя създава и изостря чувството за проблем в психологическата общност и води до една практическа свързаност с трагически невидимия свят на човешката субективност. Всъщност лоша е не емпиричната психология, а тази, която нито е емпирична, нито е теоретична, а е едно зализано скудоумие.
11. Групово-социализационна теория на Дж. Харис
Всъщност това е най-полемичната концепция за развитието, възникнала в последните десетилетия. Изложена е за пръв път в най-престижното американско психологическо списание Psychological Review през 1995 г. и бързо предизвиква ожесточена полемика сред изследователите на детството. После Джудит Харис публикува серия от статии и книгата “Допускането за възпитанието” (The Nurture Assumption, 1999), станала научен бестселър в края на милениума. Последното се дължи на контра-интуитивната идея, която авторът й защитава: Социализацията на децата не се осъществява главно от техните родители, а от групите на връстниците. Всъщност с това се оспорва вярата за огромното влияние на родителите върху личностния облик на техните деца. Харис твърди, че доколкото има прилики между родители и деца, тя се дължи на факта, че те споделят обща съвкупност от гени. След детайлен анализ на множество изследвания, авторът заключава, че личността на възрастния по никакъв измерим или систематичен начин няма връзка със стила на възпитание на неговите родители. Дж. Харис твърди, че изследователските методики на психологията на развитието не дават възможност да се диференцират ефектите на средата от тези на гените. Например, множество корелации между стилови характеристики на взаимодействието между родители и деца не следва да се интерпретират директно като влияние на родителите върху децата, а също толкова показват влияние на децата върху техните родители! Дж. Харис не твърди, че родителите не влияят върху поведението и личностовите особености на децата си. По-скоро тя настоява, че влиянието им е ограничено до семейния контекст – извън семейството децата гъвкаво се адаптират към изискванията на съответните групи, в които попадат – особено към тези на връстниците.
Дж. Харис оспорва и друго несъстоятелно допускане – че това, което индивидът научи от едно взаимоотношение или контекст, се пренася лесно в друго отношение или контекст. Всъщност преносът на умения е по-скоро изключение, отколкото правило. Оттук следва, че взаимоотношенията с връстниците, които са от особена важност за детската социализация, не могат да се предскажат на базата на взаимоотношенията на детето с родителите и братята и сестрите му.
Друго оспорвано от Дж. Харис допускане, свързано с предходните, е, че ранните взаимоотношения на детето слагат траен отпечатък върху личността му за цял живот (Това важи особено за психоанализата). Всъщност не рядко деца с лоша семейна среда стават пълноценни възрастни, и обратното – деца с “абонамент” за щастливо детство – твърде дезадаптивни и неудовлетворени от живота си хора в зряла възраст. (Тук отварям скоба да вметна, че аргументът на Дж. Харис важи и за т. нар. “парадокс на възпитанието” – че при лоши педагози и родители, могат да се получат добре възпитани деца, и при най-съвестни и адекватно постъпващи родители и педагози – лошо възпитани деца!). Самата изследователка възкликва: “Няма ключ за добро възпитание на деца!”
Накратко за Дж. Харис решаващо важната среда, чиито ценности децата копират, е извън дома – средата на връстниците. Харис твърди, че децата са твърде загрижени “да намерят своя ниша в една локална екология”. Изобщо вътрешно и междугруповите отношения са главният социализационен механизъм, а не диадичните връзки (от типа индивид-индивид). Тя констатира, че обичайно родителите надценяват влиянието си върху своите деца. Това ги води нерядко и до травмиращо чувство за вина, което по-често влошава нещата, а не ги прави по-добри родители. Упрекват Дж. Харис, че принизявала ролята на родителството. Най-ефективното, което родителите могат да направят за децата си е да им осигурят дом в добър квартал, в който могат да намерят по-добри групи на връстници. Харис препоръчва на родителите да направят пластични операции на лицата на децата си, ако имат неприятна външност, стига да могат да си го позволят! Харис твърди, че и т. нар. домашна среда е твърде различна за всяко от децата – родителите третират децата си по съвсем различен начин в преобладаващата част на семейния живот. В този смисъл дори в къщи децата нямат “споделена среда”, както се допуска в теориите за семейната социализация.
В книгата си Харис споделя много личен опит с двете си дъщери – едната собствена, а другата – осиновена. Много от идеите в концепцията на Дж. Харис имат ярък персонален контекст. Самата тя е била освободена от доктурантура от Харвард заради липса на академични качества в началото на 60-те години на ХХ в. (по него време тя вече била инвалид), а през 1996 година получава специалната награда за принос в Общата психология на АПА. Джордж Мълър, декан на психологическия факултет в Харвард по нейното време публично й се извинява за несправедливостта. Чудни неща, невъзможни в българската академична общност!
Всъщност концепцията на Дж. Харис е блестящ пример за нетривиални и смели предположения, които си струва да се премислят сериозно, дори ако имаме възражения срещу тях.
12. Феноменологично-ситуационистка теория на М. Мерло-Понти
Морис Мерло-Понти (1908-1961) е един от най-проникновените интерпретатори на човешката субективност през първата половина на ХХ век. Всъщност той задава главните идеи на една феноменологична визия на общата психология. Заедно с това той проектира своята общопсихологическа визия и като феноменологична концепция за психично развитие в цикъл лекции по детска психология, публикувани със заглавие “Отношенията на детето с другите” (в: M. Merleau-Ponty The Primacy of Perception, 1964). Там той се опира на редица автори – А. Валон, Ж. Лакан – и трасира основните пунктове на онтогенетичната линия на бебешката възраст и ранното детство. Мерло-Понти се опира на ролята на възприятието за структуриране на цялостната субективност на детето. Той настоява, че детето се ражда субективно недиференцирано. За М.-П. е аксиома, че преживяването на заедност (първична форма на интерсубективност) предхожда деференцирането на Аз и другите. М.-П. е убеден, че не само в началото на онтогенезата фундаменталното качество на интерсубективност предхожда, а често и доминира над другите качества на преживяването. За феноменологията на М.-П. е присъщо да се приписва висока активност на субекта по структурирането на неговия свят, дори когато преживяването му изглежда сякаш “натрапено” отвън. Познавателният аспект на психиката не действа автономно, а винаги е производен от отношенията с другите и външния свят. М.-П. заимства предположението на Анри Валон, че ние преживяваме тялото си цялостно, системно посредством постуралната телесна схема. Това е в опозиция на традиционния възглед, че бебето е потопено в хаос от изолирани усещания. Още след раждането си бебето е интенционално ангажирано с другите, а не със себе си. От тази насоченост към другите и външния свят (интенционалност) по-късно започва да се отчленява комуникацията като специфична среда на свързване с другите. В рамките на комуникацията започва диференциацията на Аза и другите. Преживяването се диференцира, а тялото става разширяващ се фокус на взаимодействие. М.-П. е съгласен, че устата е първичната среда и орган на познавателно взаимодействие. Около 4-тия месец бебето започва да развива интерес към собственото си тяло като източник на активност и удоволствие. То смучи пръстите на ръцете и крачета си, и започва да отчленява удоволствено и зрително ръцете си. Така осъзнаването на тялото започва от схемата на тялото, която интегрира интереса към отделни фрагменти на тялото. Постепенно самата телесна схема се прецизира, структурира и овладява интенционално. М.-П. заимства и стадия на огледалото, предложен от Ж. Лакан. Без да го описвам подробно, ще отбележа, че Азът осъзнава себе си “зрелищно” (spectaculor), като гледка отстрани с помощта на огледалото и на другите като огледало, а чак след това самостоятелно. М.-П. коментира, че детето осъзнава себе си като живо тяло, и след една годишна възраст – като преживяващ субект. Така се очертава последователността – “интеророцептивен Аз”, “зрелищен Аз”, “рефлективен Аз”. М.-П. твърди, че във възприятието на другите от възрастните се преживява компонент на симпатия и състрадание, в който се съдържа остатък на една неаналитична “заедност” от ранното детство, предхождаща аналитичните разслоения на Аз и другите. Казаното по-горе е собствено феноменологичното ядро на идеята за развитието, предложена от М. Мерло-Понти. Тя не е загубила своята теоретична валидност и си струва да се разработва и в бъдеще.
13. Български концепции за психичното развитие
В българската психология на развитието няма заявени оригинални теоретични концепции. Има между 10 и 20 изследователи, разработващи отделни теми и проблеми, но всеки от тях се опира върху авторитетни чуждестранни концепции за теоретична рамка на своята работа. Същото се отнася и за емпиричните изследвания на психическото развитие. Но тук освен липсата на традиция, липсват и пари, защото за разлика от теоретичното, емпиричното изследване изисква солидно финансиране, а засега то няма откъде да дойде.
14. Перспективи на изследването на психичното развитие
Представените в този конспективен цикъл от лекции по Теории на психологията на развитието са неголяма извадка от морето от концепции, обсъждани в тази изследователска област. Подбрани в този състав, те по-скоро изразяват моите вкусове и предпочитания. Надявам се, че те представят достатъчно уместно както традиционните концепции, така и такива, в които намира израз пост-модерния дух границата на двете хилядолетия.
Досегашните концепции явно или скрито обслужват мизерното статукво на съвременното човечество и не са достатъчно критични към дефектите и уродствата на развитието. Те не обсъждат сериозно упадъка на нравствено-волевото качество на съвременния човек, задръжките в развитието. Повечето досегашни теоретици предпочитат да приемат развитието като еднопосочен, каузален процес с крайна точка някъде в средна възраст, дори преди нея. Очаквам пролиферация (умножаване) на концепциите за развитието през този век. Специално ще расте убедителността на концепции, приемащи развитието като целоживотен (life-span) процес, продукт на импровизация и самоинициатива. Ще се намерят привърженици на идеята, че психичното развитие не е конвергентен процес към някакъв идеализиран образец, а пораждащ многообразие от индивидуалности, всяка ценна по свой начин, стига индивидът да не се направлява от деструктивни склонности. Струва ми се, че това е възможно от предпоставки, въвеждаща ситуацията и контекста като предизвикателства за развитието. Същевременно една добра концепция би следвало да експлицира силите и тенденцията, оказващи задържащ, дори регресиращ ефект върху развитието. Същевременно диапазонът на потенциално развитие може да се изследва чрез серии формиращи експерименти с индивиди, ангажирани с трудни и уникални задачи на развитие. Впрочем, в САЩ (в Университета в Боулдър, Колорадо) има магистърска програма за “personal coaches” (буквално, “персонални треньори”). Това са професионалисти, които тренират психическите възможности на клиентите си, подобно на спортните треньори. Успехите и трудностите на подобни начинания могат да разширят представите ни за пределите на личностовото и креативно развитие на човешкия индивид.
Като цяло надявам се психологията на развитието да стане и по-теоретична и по-емпирично ориентирана, с примат на теорията. Това е моята прогноза и моята надежда за перспективите на изследването на феномена “човешко психично развитие”.
Доц. Борис Минчев
Януари 2006 г.
Януари 2006 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Коментари