Социализация и Половоролева идентификация

Обществото обхваща множество човешки индивиди. А всеки човек е уникален и неповторим, той е единичност и идентичност.

Ала в социалната структура идентичностите нямат смисъл. За функционирането на обществото имат значение само хората като персони, т.е. маски, роли. Обществото възниква с оглед на определени човешки нужди и тяхното задоволяване. Но веднъж изградена, системата добива други, нови потребности от по-висок порядък. Те респективно изискват задоволяване от страна на отделните градивни единици. Хората, като структурни компоненти на социалната система, са тези, които задоволяват нуждите u; хората поддържат нейното функциониране, осигуряват цялостта u чрез изпълнение на определени социално значими функции; т.е. поемат социални роли.

Но човекът в обществото не само изпълнява дадена роля; той е ролята. Обучаващите се в университета са студенти, техните преподаватели са доценти, професори и пр, лекуващите са доктори, а лекуваните са пациенти.

Успоредно с това човекът в обществото не може да се отъждестви с персонажа, който изпълнява през определен момент от социалната си интеракция. Отвъд ролята, поета от субекта има още нещо. И то е … друга роля. Човешкото същество може да бъде родител или наследник, управител или подчинен, член на политическа партия или всичко това взето заедно, но в различна сфера от социалните си взаимодействия. Тоест ролята е тази, която прави човекът човек в обществото.

А какво прави ролята? Какво я характеризира като различна от останалите, какво й придава собствена същност? Това са нашите очаквания, а следователно и изискванията, които тези очаквания пораждат. Да вземем например майчинството като социална роля. Случва се да чуем за жена, отнасяща се грубо или жестоко с детето си: “Тя не е никаква майка!” Но защо? Нали тя го е родила, тя все пак го отглежда, пък макар и не по най-добрия за него начин. Явно това не е достатъчно. Защото се намесват и обществените очаквания към майката. Те изискват от нея да бъде грижовна, любяща, всеотдайна. Това е и съдържанието на социалната роля “майка”. Ако качествата на личността, която я е поела не са налице, то разполагаме с неефективно изпълнение на ролята. Индивидът се отклонява от рамката и социумът го отрича като персонаж.

В обществото ние сякаш играем ролята на актьори, които от своя страна поемат персонажите за изпълнение на социално значими функции. В ежедневното си мислене обаче, ние не си даваме сметка за това. Почти винаги оставаме слепи за закономерностите и механизмите, които управляват живота ни; движим се по инерция, приемайки че всичко е исконно – зададено веднъж и завинаги. Съвсем нормално и обяснимо е, че в ежедневните си контакти с останалите хора ние не виждаме в тяхно лице актьори, изпълняващи стриктно поетата от тях роля. Не е проблем факта, че във всекидневния си живот се ръководим от наивни представи. Проблемът е, че често се задоволяваме с тях. Ние приписваме на социалните факти едва ли не природна предопределеност, сякаш са обусловени по силата на някаква абстрактна и анонимна необходимост. Съвсем не си даваме сметка за огромното въздействие, което обществото оказва върху нас, върху живота и личността ни. Или ако съзнаваме, че обществените и социалните влияния ни формират и моделират, тогава започваме да се чувстваме жертви. Започваме да усещаме социалната среда като външна принуда, без да осъзнаваме, че в крайна сметка сме част от обществото, че нашето мнение е част от общественото и следователно самите ние сме носители на тази принуда спрямо другите – било то децата ни, близките, приятелите или цяла обществена прослойка.

В някои случаи не е толкова трудно за човек да признае социалната детерминираност на собствените си действия и социални взаимодействия. Но понякога хората упорито отказват да видят тази детерминираност, понеже явленията, на които се приписва, им се струват несъвместими с ролево изпълнение. При пола това е изразено може би в най-голяма сила.

Ние сме мъже и жени. Защо? Защото природата така ни е създала. Дали? Или по-точно, доколко? Дали природата е създала мъжа като глава на семейството, силен, амбициозен, рационален? Дали природата е отредила на жената да бъде емоционална, нежна и слаба? А изобщо действително ли са такива мъжете и жените отвъд нашите почти безсъзнателни представи за тях? Съблазнителният отговор е “да”, но правилният – е “не”.

Общественото мнение и до голяма степен обществените предразсъдъци налагат стереотипи, налагат рамки, в които определени хора трябва да се впишат. Човекът е нещо съвсем различно от биологичен вид, пък дори и най-еволюиралия. Понятието мъж значи много повече от самец. Да си мъж е нещо отиващо далеч отвъд това да притежаваш съответните физически телесни характеристики. Същото се отнася и до жените. Въпреки че общественото мнение не е статично, а се променя с течение на времето, все още преобладаващите архетипове са, че мъжът е силен, рационален, понякога дори безчувствен, контролиращ, компетентен и способен. Всичко това, обърнато в противоположност важи за жената. Това не са просто думи, а резултати от реални проучвания в САЩ и Европа. Не става въпрос за това, че обществото в цялост поддържа мнението, че жените са например глупави, а мъжете – винаги успяващи. Става въпрос за това, че тези положения са били залегнали в съзнанието и подсъзнанието на хората от античността и явно все още не са съвсем изкоренени от нивото на наивното ни всекидневно мислене /доколкото можем изобщо да го наречем “мислене”/.

Съвсем естествено е никой да не се вписва напълно в споменатите рамки. Нито един мъж или жена не могат да отговарят на всички посочени характеристики. Само че обществото насърчава личностите да бъдат точно такива. Социалното мнение поощрява определено поведение при единия пол, а при другия същото го санкционира /чрез съответно положителна или отрицателна оценка/. Мъжете не са природно студени и рационални, но са поощрявани от агентите на социализацията да бъдат такива. Жените пък са насърчавани да бъдат нежни и слаби, за което “силният” пол е очевидно санкциониран. Самият епитет, който се смята за тъждествен на “мъжки”, “мъжествен”, налага някакъв стереотип на поведение и себевъзприемане.

Защо жените се наричат “слабия пол”? Или “нежни половинки”. Това не е ли вменяване на точно определени качества – съответно слабост, нежност и непълноценност.

Нито мъжете се раждат пробивни и рационални, нито жените – емоционални и зависими. Но те до голяма степен се научават да бъдат такива, за да се впишат в отредената им роля. Процесът на тази адаптация е дълъг, сложен, не без отклонения и все пак векове наред е давал резултати.

Мъжът става мъж, а жената става жена по пътя на тяхното социализиране. За това спомагат всички агенти на социализацията – семейството, връстниците, училището, масмедиите.

Общоизвестно е, че още преди раждането на детето, ако се знае пола му, родителите се подготвят по различен начин – купуват се “съответни” дрехи в “подходящ” цвят, набавят се “определени” играчки и пр. От самата си поява на бял свят детето се сблъсква с различно отношение в зависимост от половата си принадлежност. Доказано е, че към момчетата в семейството се подхожда по начин, различен от този при момичетата. Първите са стимулирани да играят физически по-активни игри, както и по-агресивни /например автомобилни катастрофи, събаряне на “кули” и пр./ Момиченцата са насочвани повече към грижовност и спокойни занимания /като готвене или хранене на “бебе”/. Още от малки децата научават кои професии са “женски” и кои “мъжки”, какво е “присъщо” за мъжете и какво – за жените. Дори е обидно за детето да му се приписват характеристики на другия пол. За едно момче е непростимо да бъде “лигаво” и да плаче за щяло и нещяло, но същото поведение у момичетата се смята за типично и нормално. Ако обаче дете от женски пол се сбие, това вече “е проблем”. Това “никак не подхожда на едно момиче”. А момчешките сбивания често хората тълкуват като знак, че порастват, че възмъжават.

И така постепенно момченцето се научава, че не е чак толкова лошо, ако се ступат със съседчето, но пък заслужава присмех, ако се “разциври” пред много хора. Малките момичета от своя страна се научават, че трябва да бъдат сладки и мили и ако много, ама много искат нещо, а то не им се дава, е най-добре да се разплачат и да събудят съжаление…

И това продължава, дори влиянието се повишава с течение на времето. Колкото повече пораства човек, създалите се впечатления не само се затвърждават от новите социални взаимодействия, но се и обогатяват с нови, които рядко са кой знае колко по-различни от вече съществуващите.

Групата на връстниците има важно значение в това отношение. Несъмнено човек се смята за онова, за което смята, че е смятан. От чуждото поведение той съди за чуждото отношение и това е основната информация, от която той изгражда своята самооценка в младенческия период. Още от 7-8 годишна възраст, когато децата започват да се групират в своеобразни приятелски кръгове, се наблюдава полова диференциация на групите. Сякаш по силата на неписан закон момченцата се събират с момченца, а момиченцата – с момиченца. Не че не съществува взаимодействие между малките общности, но контактите са много далеч от близостта, съществуваща вътре в групата, качеството на връзките се различава коренно. Ако женско създание попадне в групичка на малчугани, това ще предизвика у някои връстници възмущение, а у други момиченца може би завист, че е успяло да проникне в “чуждата” територия. Съмнително е, обаче и е рядкост подобно явление да се допусне от “малките мъже”. Същото важи и в обратния случай – момче в момичешка компания. Тогава реакцията ще е още по-явна, а вероятно – дори агресивна. Най-вероятно другите момчета ще реагират с присмех и отбягване. А никое нормално дете не е готово да посрещне подобна атака от страна на своите връстници. И така детето научава, че има място, където е желателно да бъде и място, което да отбягва, защото не му подхожда.

Училището окончателно затвърждава детските представи относно своята принадлежност и своето очаквано поведение. Учителите неслучайно се наричат “втори родители”, не защото не могат да отменят и заместят истинските, а защото изпълняват изключително съществени възпитателни функции. Обучението протича почти ежедневно в продължение на много години, които са най-важни за формирането на човешката личност. Учителите предават не само своите знания, но и своите нагласи, ориентации, дори предразсъдъци. Не е за подценяване и фактът, че в голяма степен начина, по който възпитателят се отнася към детето, ще се отрази върху начина, по който детето ще се отнася към себе си.

Само че учителското отношение не е еднакво към момичетата и момчетата. Едни и същи прояви отново биват третирани по различен начин. Най-малкият пример, който можем да дадем – лошата подготовка или невниманието в час. Обикновено се смята, че това е почти нормално за момчетата. Те просто са “по-палави” и “по-буйни”. Макар че възпитателите ще се опитат да променят това поведение, то не ги изненадва; сякаш такова поведение е преполагаем, естествен етап от момчешкото развитие. При момичетата обаче нагласите са коренно различни. Момичетата не бива да създават проблеми, те трябва да внимават, да учат редовно, да са винаги подготвени, защото така е редно. В противен случай има нещо погрешно, нещо неестествено. Какво е това “нещо” и къде? Дали в развитието на детето? Съвсем не! Просто е нарушена адекватността на детското поведение спрямо нашите очаквания към него. Има несъответствие между това, което несъзнателно /или дори осъзнато/ очакваме да видим и това, с което действително се сблъскваме. И учителите започват да търсят причините, започват да се отнасят така, все едно че има проблем, все едно че има нужда от помощ. Но децата усещат различното отношение, изпитват вътрешно напрежение и дискомфорт. И постепенно се научават, че ако искат да се ползват с нормално отношение от страна на възпитателя, те трябва да се държат по определен начин – да внимават, да не буйстват, да учат.

Проучвания само от преди 20 години показват, че у студентите съществува различна мяра при оценяване на половото поведение при мъжете и жените. Първите са оценявани положително при сексуална активност /”полов атлет”, “истински мъж”/, а вторите – отрицателно /смятани са за незрели и безотговорни, наричани са “леки”, “лесни” и пр./

Така след това своеобразно “училище да бъдеш”, човешкото създание излиза с вече установени, относително трайни и в идеалния случай непротиворечиви нагласи, самооценка, себеидентификация. Това не значи, че влиянието на обществото се преустановява. Напротив, то продължава да действа. Не бива да се забравя, че социализацията трае през целия човешки живот. Един от най-добрите начини за въздействие върху хората, особено през нашия информационен век, са средствата за масова информация – масмедиите. Те влияят, създават или затвърждават нашите наивни предразсъдъци, оказват въздействие и при тълкуването на половите роли. Ярък пример в това отношение са различните реклами, клипове, постери. Само колко често виждаме жената в “нейната” роля на добра домакиня, любяща съпруга, всеотдайна майка. Съпругът е представен съответно като преуспяващ бизнесмен, прилежен работник, а може би спортист или учен. “Дребна работа – ще кажат някои – това са просто рекламни клипове!”. Да, сами по себе си рекламите са дребна работа, но не е за подценяване влиянието, което оказват като се има предвид съвкупното им ежедневно действие върху нас.

Но не са само те. Не ви ли се струва, че дори новините, които ни поднасят не са толкова безлични и неутрални, колкото се очаква да бъдат? Несъмнено най-“интересни” новини са тези, свързани с престъпленията. Никой не може да подмине безпристрастно скандалните заглавия по вестниците като “Мъж уби жена си” или “Баща преби невръстното си дете”. Естествено е това да събуди човешкото възмущение, да предизвика общественото негодувание и презрение към злосторника. Но защо този злосторник винаги се оказва мъж? Жените не са ли деятели на престъпления? Нека си спомним трагичния случай с Даниела Терзийска и малкия u син. Докато теорията за смъртта на детето беше отвличане от ръцете на майката и жестоко убийство, народът се беше буквално разярил; неговото негодувание беше достигнало размера на малък бунт пред Народното събрание. В последствие, обаче полицейската теория се промени. Подозренията паднаха върху майката, доказателствата бяха налице – психични отклонения, противоречиви показания, дори една неясна снимка. Какво се получи като реакция? Всичко стихна. На обществото му бе трудно да приеме, че една жена /при това – родител/ може да извърши подобно деяние. А ако беше бащата? Хората щяха да са възмутени, още по-възмутени, отколкото ако извършителите бяха без отношение и връзка с детето. Само че случаят беше друг – виновна беше майката и този факт хората не можаха да приемат лесно, а някои – изобщо не възприеха. Обвиняваха следствието, че си търси виновник – без значение дали е реалният извършител. Но доказателствата се увеличиха, ситуацията се изясни и постепенно реакциите спряха. Случаят се превърна в безлично дело, в поредния трагичен случай, коментарите секнаха. Тенденцията да се подценява женската престъпност и жестокост бе съхранена.

Това не е единственият, но един от ярките примери, които могат да се приложат за различието между очакване и реалност при женското поведение. Последното нещо, което се очаква от жената в социалните схващания (предразсъдъци), е тя да бъде агресивна и жестока. Затова и обществото потулва и се старае да забрави всичко, което е в разрез със собствените му нагласи. Механизмът на обществената “амнезия” остава скрит за повечето хора, които не се замислят върху станалото /може би същият този механизъм действува и на ниво индивид?/.

Вече беше споменато, че обществото не е статичен конгломерат от статични структурни единици. То притежава своеобразна “живост”, т.е. тенденция да се променя и развива, което е тясно свързано с промените и развитието на обществените нагласи, мнения и предразсъдъци. Вероятен източник за тези промени са изменящите се потребности на обществото. Днес се осъществява значителен преход в характера и качеството на обществата. Сега всичко се мени толкова бързо, че основен проблем за хората става адаптацията към новите условия. Наред с явленията от изключителна важност, които са с първостепенно значение за народите като глобализация, пазарна структура и пр., се осъществяват и друг вид промени.

Част от тях сме склонни да подценяваме, вероятно защото не са толкова очевидни. Това се отнася и за измененията, засягащи очакванията ни към социалните роли. Всяка роля добива нови измерения, т.е. хората, които са ги поели се нагърбват с нови “задължения”, а някои от старите такива – отпадат. Рамката се изменя, следователно трябва да се промени и човешкото поведение – за да се впише в нея. Този процес не е линеен и лишен от временни ускорения, забавяния, спирания и дори връщания назад.

В половоролевите очаквания измененията не могат да се фиксират година за година, но промяната настъпила от древността до днес е общоизвестна. Тя не се е осъществила отраз, сякаш с магическа пръчица; хората не са се събудили една сутрин с различни нагласи и социални роли. Това е изисквало много време, а на определен етап и доста съзнателни усилия от страна на цели социални групи.

В Античността например жената почти не е притежавала роля. Нищо значимо не u се е приписвало. Достатъчно е да си припомним мисълта на един от великите тогавашни философи, който благодари на боговете, че са го създали грък, а не варварин, свободен, а не роб, и не на последно място – мъж, а не жена. Жената е нямала разум, не е притежавала ценност /по-точно така се е смятало, а в крайна сметка и констатирало/. Тя не е била социално ангажирана, оставала е безучастна към социалния живот и политическата действителност. Дори ролята u на сексуален обект нерядко е оставала недооценявана. Множество древногръцки фрески и текстове показват, че хомосексуализма при мъжете не само е бил допустим, но се е смятал и за своеобразен идеал, ценност.

През Средновековието нещата се променят. Семейството е патриархат, а мъжът – с водеща роля, но и жената се появява на хоризонта. Пред Бог всички са равни. Не че това някога е важало на практика, но поне е присъствало като идея в главите на повечето хора… Жената и мъжът са еднакво грешни и недостойни пред Бог. Месията, чието раждане бележи началото на новата ера, е плод на Отеца и жена. Друг е въпросът, че отвъд идеалистическите религиозни вярвания жената си остава зависима и контролирана, почти – никой; а ако е била някой, ако е привличала общественото внимание, то вероятно го е правила от кладата, обвинена в сатанизъм…

Нови постепенни промени започват след 15-тото и 16-тото столетия. Започва плавно отърсване от религиозната догма. Издига се нова висша ценност – човешкият разум, появяват се нови призиви – към отказ от предубеденото и рамкирано мислене. Последствията са по-голяма толерантност. Промяната се състои не толкова в реално настъпили изменения, колкото във възможността за тях. Преобладаващите нагласи отново издигат мъжа над жената, но през ХVІІ – ХVІІІ в. се появяват и други мнения защитаващи равенството, при това изявявани от хора с обществено признание. Но на практика жената не става пълноправен член на обществото – няма право да гласува, няма право дори на собствено мнение или своеволно действие. Тя е била домакиня или в най-добрия случай – украшение в богатите домове. Мъжът е много по-свободен, доколкото е свободен човек, от който се очаква да бъде глава на семейството, да изхранва жената и децата си, да им осигурява всички материални блага, от които имат нужда, успоредно с това да бъде изявен член на обществото, с определена социална позиция, за препоръчване политически ангажиран, между другото професионално реализиран и какво ли още не…

Това е бил не само идеала за мъж, това е била неговата социална роля. В зависимост от степента, в която е съумявал да я изпълни е получавал общественото признание или отрицание.

Настъпват години на криза. След войните в Европа през ХVІІ и ХVІІІ в. населението не се радва на дълъг мир. Двете световни войни допълнително усложняват обстановката и изтощават хората. Те са уморени, те са недоволни, те искат промяна. Това обяснява защо именно в Европа се зараждат феминизма – след края на Първата и движението на хипитата (на “свободната любов”) – след Втората световна война.

Това, което има връзка с темата са женските движения. Образованието, което постепенно са съумели да си извоюват жените, им дава силата на информираността и компетенцията. То е едновременно стимул и оръжие за тяхната борба за права – право на труд, на политическа пълноценност, право върху самите себе си. Мъжете, чието положение не е било на най-удобните и лесно защитими позиции, не се противопоставят дълго. Така или иначе реално равенство не е извоювано. Жените са оставали непредпочитана работна ръка /като се изключат асистиращите помощни длъжности/, а и техният труд е оставал ниско платен.

В нашето съвремие обстановката се е уравновесила. Двата пола работят наравно, практически не се среща професия, недостъпна за жените /дори тежкия физически труд, военното дело и тежката атлетика се радват на женско присъствие/. Днес те заемат и редица началнически и отговорни постове.

Агентите на социализацията възприемат промените:

– В семейството детето от малко знае, че “мама” и “тати” работят наравно, и независимо от пола си, когато порасне и то ще го прави;

– В училище се дава равен старт за всички в продължаване на образованието;

– Връстниците са много по-толерантни /вече едва ли някой ще се впечатли от полово активна, агресивна (настъпателна) жена, а много често и на самите мъже това им харесва/

– Рекламите все по-често ни показват жена, която се издига в службата или мъж, който се поти над котлона и тиганите.

Но заедно с това, половете продължават да бъдат оценявани с различна мяра, не само в професионалната реализация, но което е по-важно – във всекидневното мислене на хората. Равенството в икономическо, политическо и т.н. отношене присъства, но незнайно защо дълбоките предразсъдъци остават. Дори днес някои са склонни да се отнасят пренебрежително към жената, а други – с абсурдно високи изисквания към мъжа.

Става ясно, че половата диференциация е не толкова природна, колкото изкуствено създадена. За това е показателен и фактът, че не само в различните периоди от развитието на дадено общество, но и в различните култури, функциите и ролите на половете се различават значително. Това навежда на мисълта, че те са социално детерминирани и поддържани от страна на обществото. Причината може да бъде само една – по-ефективното му функциониране.

Обществото може и да е създадено, за да подпомага и удовлетворява хората, но от своя страна те се явяват продукт на собственото си “творение”, продукт на самите себе си, ала взети в цялостната си съвкупност. Така че доколко човек е природно създаден и доколко сам твори себе си, съвсем не са въпроси, на които може да се отговори, без да се подходи интердисциплинарно в научните разработки. Проблемът за човешката същност е предмет на множество науки и социологията определено е една от тях.

Диляна Стойчева Йорданова – 2003 г.