ЩАСТИЕТО


           

           Срещаме се,  разделяме се, обичаме се,  мразим се,  отношенията ни са една огромна мистерия.Към какво се стремим? Какво искаме? 
В този свят, в който всеки се опитва да намери някакво спокойствие, някаква любов, щастие и убежище, безспорно важно е какво търси всеки от нас, какво се опитва да открие.
Може би всеки се стреми към някакво щастие, някакъв покой в един бурен свят на войни, борби, конкуренция, всеки иска да намери убежище, в което да има спокойствие.
Щастието е участта, която се пада на човек или по природа, или като късмет- щастлива случайност. Свързано е най- главно с душевния мир.
Свои обособени и различни една от друга теории за щастието имат още трите основни философски школи на гръцката античност: стоицизмът, скептицизмът и епикурейството.
През античността се формира схващането за висшето благо. В древна Гърция има богиня на щастливия случай Тюхе /Фортуна/, наречена още богиня на съдбата, щастието и благоденствието, богиня на днешния ден. Мисля, че най- важното е човек да познава и следва природата си, без да я насилва. Точно в състояние на физическо и духовно равновесие човек изпитва щастие, удоволствие- хедоне /hedone/.
Основател на школата на хедонизма е Аристип, един от учениците на Сократ. Понеже Аристип произхождал от град Кирена, неговите последователи носели името „киренайци". Аристип смятал, че има само две състояния на душата - болка и удоволствие. Щастието е сума от всички удоволствия в нашия живот. Наслаждението е благо дори тогава, когато е породено от недостойни неща. Който не се стреми към удоволствие, е извратен. Телесното удоволствие стои над душевното удоволствие. Мъдреците умеят повече от невежите да си доставят удоволствие. Аристип умеел да се нагажда към всякакви обстоятелства и с успех заживял в двора на един от тогавашните тиранични царе. По тази причина безцеремонният Диоген от Синопа го нарекъл „царско куче".
В Античността Епикур разработва идеята на хедонизма- търсенето на щастието, освобождаването. Отхвърлял е всичко, което може да смути спокойствието. За него щастието е равнозначно на удоволствие- избягване на страданията.Удоволствието, обаче, не е само физическо. Привърженици на удоволствието са и киренайците, пътуващи философи. Епикур /341-270г.пр.н.е./ счита, че най- важното е физическото удоволствие. Той отхвърля всичко, което може да смути спокойствието- грижите, тревогите, опасностите, боричкането в обществения живот. Затова щастието /удоволствието/ според него се състояло най- вече в избягването на страданията. В този смисъл неговият хедонизъм- естетическа позиция, издигаща над всичко удоволствието, се различава от хедонизма на киренайците, които като своя учител Аристип ценели предимно чувствените удоволствия, физическите радости. Според него всяко удоволствие е благо, но не трябва да се стремим към всяко. Удоволствие, след което идва болка, само по себе си е благо, но трябва да го избягваме. Истинското удоволствие се състои в избягването на страдания. В съгласие със своите възгледи Епикур живеел естествено и непретенциозно в своята школа, намираща се в една градина („градината на Епикур").
Римският философ Луций Аней Сенека и император Марк Аврелий изповядват римския стоицизъм, който отишъл още по- далеч от епикуреизма с теорията, че за да се чувства човек щастлив, не е необходимо да избягва страданията- просто трябва да ги понася, без да се чувства нещастен, задето нещо го е сполетяло /да бъде като “неподвижна скала, в която непрестанно се разбиват вълните”/. Затова и до днес строгото поведение на някой, който “устоява”, който се е освободил от субективните представи за щастие и нещастие, от трескавото търсене на наследите, се нарича стоическо или аскетическо. Аскетизмът в този смисъл означава практикуване на добродетелен начин на живот, чиято награда е самата добродетел, а не удоволствието, което тя носи. Единствено “следването на здравия разум” и приемането на нещата такива, каквито са, гарантирало постоянството в щастието.
Ренесансът не се вълнува особено от средновековния идеал за непостижимото на земята щастие, обещавано след смъртта в райското блаженство. През ХV век защитникът на хедонизма Лоренцо Вала съжалява, че има само пет, а не петстотин сетива, за да се увеличи стократно усещаното удоволствие. Доводът на ренесансовия хедонизъм е прост: Щом Бог е създал красота, то е, за да й се наслаждаваме, иначе е щял да ни лиши от сетива- зрение, слух, обоняние, допир, вкус.  
 Обратен е доводът на средновековният аскетизъм и ригоризъм- позицията, която изцяло отхвърля сетивните удоволствия като принадлежащи на света на злото и препятстващи пътя към истинското щастие. Истинското щастие, означавано с понятието блаженство, е в съзерцанието на отвъднебесната красота, която се постига, като се отхвърли земната красота, в чистото съзерцание и чрез страданието. Тялото е низвергнато- то е било символ на греха. Имало е много манастири по тези причини. Тук има манипулации- абсолютизира се духа за сметка на тялото.
През ХVІІІ век свободомислието развива идеи, до голяма степен противопоставящи се на християнската етика. “Щастието е една нова идея на Запад”, пише Сент- Жюст. Със своя практичен дух развиващият се капитализъм предлага една своеобразна “аритметика на удоволствията”, основана на утилитарния морал, който отрича ползата от щастието в задоволяването на човешките интереси. Най- голямото щастие, както определя Джереми Бентам  в съчинението си “Деонтология, или наука за морала”, е щастието за най- голям брой хора, а критерият на морала е “достигането на ползата, изгодата, удоволствието, доброто и щастието”.                Меркантилността за времето си е била прогресивен морал- ползата, интересите. Тогава буржоазията изхожда от това, да се даде благо на повече хора. Бентам казва “почтеният човек знае да пресмята интересите си и преди да действа, разсъждава”. Щастието според него е това, което е добро за най- голям брой хора, ако може всички.
 През ХІХ и особено през ХХ век започват страхотни класови борби, войни, въстания, преразпределение на света. Хората са стресирани, депресирани. Тогава се разработва екзистенциализма- темата за страданието на човека. Щастието като че ли постепенно отпада като централна тема на философските разсъждения, разтваряйки се в различни морални позиции или в частните наблюдения на науките за човека и обществото, които са се отделили от философията /антропология, психология, психоанализа, социология, политическа теория и др./ За това могат да се посочат няколко причини. Една от тях е философията на Имануел Кант, който продължава да отделя много внимание на щастието, но ясно разграничава областта на морала и щастието, които са “два елемента на висшето благо от различен род и следователно трябва да бъдат разграничени”. Моралът и щастието обаче са необходимо свързани, защото моралният закон има естествени предпоставки: природата на човека го кара да се стреми към щастие.
 На изминалия век екзистенциализмът чрез своя голям представител Жан- Пол Сартр завеща следната мисъл:Човекът е единна природа и може би е “осъден” да бъде щастлив, както е “осъден да бъде свободен”. Човекът не може да не бъде свободен, въпреки обречеността на житейските стремежи.
 Съвременният “евдемонизъм” /eudemonia/ разкрива някои различия. Той е основан на морала, доброто, за разлика от хедонизма, който достига до аморализъм. Те обаче имат връзка помежду си. Съществуват 2 форми на евдемонизъм:
-на скептиците и стоиците- те са привърженици на телесните удоволствия и свързват щастието преди всичко с физическата наслада. Този стремеж заробва човека, който е подчинен на телесните удоволствия.                               Според стоиците желанията и разума са две различни неща. 
Според скептиците и стоиците щастието е в “обезстрастяването” /апатията/, в “усмиряването” и стихването на желанията, защото желанията и разумът съставят два отделни свята в човека, които имат собствени закони и противоположна морална стойност, различна връзка с удоволствието.
-на платониците- търсят и добрите страсти. Когато човекът е движен от чувствата, разумът е обезкървен, сух, тъжен. Следователно разумът осигурява щастието, но подтикнат от добрите чувства. Разумът сам определя сферата на свободата, която го прави щастлив, защото никой не е щастлив, ако е зависим от друго.
 По този начин разбира щастието в свободата големият холандски философ Барух Спиноза, който има особено влияние върху съвременните интелектуалистки теории за щастието. С една дума, човек може колкото иска да обича, да желае идеалното и толкова по- добре, ако желанието му никога не се насища: така той винаги е теглен напред и нагоре, към истински ценното. Доколкото свободата у Спиноза  съвпада с разума, мисленето, човек при тази любов осъществява себе си. Да си щастлив, значи да си осъществил себе си докрай.
 Късметът е нещо различно от щастието. Късметът се получава, а щастието се изстрадва. Щастието е винаги изпълнено, завършено, към него не може да се добави или отнеме нещо. Следва да намерим основанието да сме щастливи, а не да чакаме щастието да ни сполети случайно. Основанието човек да е щастлив е разумът, мисленето. Щастието не е идентично с насладата, то е нещо много по- голямо.
 Привържениците на съвременния непукизъм искат сега, тук и веднага щастието.  А щастието изисква “пътуване”, обхваща минало, настояще и бъдеще. Ако е сега, това означава “след мен и потоп”. Следователно, щастливият сега, в бъдещето няма да е щастлив. Всеизвестна ни е “американската мечта” - всеки е свободен да забогатее, крайната цел обаче е манипулативно зададена- пари, хубава кола, къща с градинка, на вратата стои надпис: “Това ми стига”, “Искам само възможното”. Като реакция на този консумативен морал възниква след 1968г. хипи- движението с девизите “Да бъдем реалисти, да искаме невъзможното!”, “Никога не работете!”, “Мир и любов”. Това движение до голяма степен е вдъхновено от източната философия на бездействието, търсеща- също като стоиците- щастието в спокойствието и душевния мир. Щастието е в свободната творческа дейност на личността, разбирана като творчество в името на прогреса и доброто. Това е най- доброто откритие на евдемонизма.
Идеята за аскетизъм често се подкрепя от хора, според които цивилизацията създава твърде много излишни неща, а тези неща не правят човека по-щастлив. В стремежа си да ги придобие човек пропилява ценно житейско време.
 По тази причина днес хора в богатите страни на Европа и Америка често се обръщат към будизма. Те се стремят да ограничат своите потребности от предмети за сметка на повече свободно време и възможност за вътрешно вглъбяване.
Човек трябва да си отговори на ето такива въпроси:
 1 .Искам нова кола или по-голямо жилище, но времето, което ще отделя, за да спечеля нужните пари, ще трябва да го отнема от времето за разговори с близки и приятели, от времето за почивка, музика, спорт и туризъм. Кое е по-ценно?
 2.  Вместо да ходя на почивка на хижа и къмпинги, искам да си построя вила. Но за тази цел няколко години ще трябва да работя допълнително. Това ще ми попречи да играя редовно футбол и тенис с приятели, да ходя на риба с тях.  Кое да избера?
 „Една от възможните теории за щастието го търси в задоволяване на потребностите на човека като осъществяване на неговите желания и начинания. ……Един има нужда от два лева, а друг - от два милиона. Един има нужда от една стая, друг от един дворец, а понякога и той не му стига, защото му трябват и зимен, и летен. Един има нужда от една риза, а за гардероба на друг малка е и цяла стая. И т.н., и т.н.”

И тъй като всеки човек е уникален, специален, всеки сам трябва да намери отговорите на тези въпроси и да намери своето щастие.